Стивън Кинг: Да се возиш на вагончето на смъртта

— Не — промълвих, макар че всичко пред очите ми кръжеше, а ушите ми бръмчаха. Ни в клин, ни в ръкав си спомних как пътят пред нас, осветяван от сребристата луна, сякаш се придвижваше на подскоци като на кадър от архивен черно-бял филм. „Качихте ли се на Вагончето на смъртта? Возил съм се на него четири пъти.“

Ан Кориган ме въведе в стаята. Както вече споменах, майка ми беше пълна жена, а болничното легло — късо и тясно, въпреки това тя се губеше на него. Прошарената й коса, в която сега имаше много повече сребърни нишки, бе разпиляна на възглавницата. Ръцете й върху завивката приличаха на ръчичките на дете или дори на кукла. Устата й не беше изкривена, както си бях представял, ала лицето й бе восъчножълто. Лежеше със затворени очи, но когато сестрата прошепна името й, тя повдигна клепачи. Имаше тъмносини очи, които й придаваха младежки вид, бистрият й поглед ми подсказа, че инсултът не е засегнал разума й. Усмихна се и се опита да протегне ръце. Едната се вдигна, другата потрепери, после безжизнено падна върху завивката.

— Ал — прошепна мама.

Пристъпих към нея и се разплаках. До стената имаше стол, но аз коленичих на пода и я прегърнах. Беше топла, миришеше на чисто. Целунах я по слепоочието, по страната, по устните. Тя вдигна здравата си ръка, докосна ме под окото.

— Не плачи — прошепна. — Не трябва.

— Дойдох веднага щом научих. Бетси Маккърди ми телефонира.

— Казах й… другата седмица — промълви тя. — Казах й да дойдеш чак другата седмица.

— Да бе! — отвърнах и я прегърнах.

— Колата… поправи ли я?

— Не. Пътувах на автостоп.

— Божичко!

Виждах, че й струва много, за да говори, но не заваляше думите, разумът й не беше засегнат. Знаеше коя е, позна ме, известни й беше къде и защо се намираме. Единственото, което подсказваше, че е прекарала инсулт, беше немощната й лява ръка. Почувствах неописуемо облекчение. Строб ми беше изиграл лоша шега… а може би не е имало никакъв Строб, може би, колкото и банално да ми се струва, всичко наистина е било сън. Сега, когато я държах в прегръдките си и вдъхвах едва доловимия й парфюм, теорията за съня ми изглеждаше много по-правдоподобна.

— Ал, на яката ти има кръв. — За миг тя затвори очи, после пак ме погледна. Предположих, че клепачите й са натежали като моите маратонки преди малко.

— Ударих си главата, мамо, но изобщо не съм се наранил. Не се тревожи.

— Добре. Трябва да… се пазиш. — Отново затвори очи.

— Господин Паркър, да я оставим да поспи — обади се сестрата, която стоеше зад мен. — Днес й се събра твърде много.

— Зная. — Отново я целунах по устните. — Тръгвам си, мамо, но утре пак ще дойда.

— Не… пътувай на стоп… опасно е.

— Няма. Ще помоля госпожа Маккърди да ме докара. А ти гледай да се наспиш.

— Откакто съм тук… все спя — промълви тя. — Бях на работа, тъкмо изваждах чиниите от миялната машина. Изведнъж ме заболя главата. Паднах. Събудих се… тук. — Тя отново отвори очи. — Получила съм удар. Докторът каза… че съм прескочила трапа.

— Разбира се. — Станах, после хванах ръката й. Кожата й беше гладка като коприна, въпреки това ми се стори, че държа ръката на старица.

— Сънувах, че сме в онзи увеселителен парк в Ню Хампшир — промълви тя.

Изтръпнах и се втренчих в нея:

— Така ли?

— Да. С теб чакахме на опашката да се качим на онова, дето… се изкачва нависоко. Помниш ли го?

— Вагончето на смъртта — отвърнах. — Спомням си го, мамо.

— Ти се изплаши, а пък аз се развиках. Скарах ти се.

— Не, мамо…

Тя стисна ръката ми, леко сви устни. Изражението й беше бледо подобие на някогашната нетърпелива гримаса.

— Да — прекъсна ме. — Развиках се и те ударих. Зашлевих ти плесница, нали?

— Добре, де, така беше. — Въздъхнах примирено. — Винаги, когато те ядосвах, ми отвърташе як шамар.

— Не трябваше. Умирах от горещина и бях скапана от умора, но не трябваше… да те удрям. Да знаеш, че много съжалявам.

Сълзите ми отново рукнаха:

— Няма значение, мамо. Беше много отдавна.

— Така и не се повози на онова чудо.

— Не, в крайна сметка се повозих — промълвих едва чуто.

Тя се усмихна. Изглеждаше дребничка и безсилна, на светлинни години от онази гневна, потна и яка жена, която ми се развика, когато дойде редът ни да се качим на Вагончето на смъртта, развика ми се, после ми зашлеви плесница. Сигурно изражението на някого от чакащите й се е сторило подигравателно, защото си спомням как се сопна: „Какво си ни зяпнал, хубавецо?“, докато ме дърпаше след себе си — мен, момченцето, което цивреше под палещото лятно слънце и търкаше удареното място… въпреки че не ме болеше, защото не ме беше ударила толкова силно; спомням си как чувствах само облекчение, че се отдалечавам от онази страховита метална конструкция, от вагончето, издигащо се на шеметна височина, която караше хората в него отчаяно да пищят.