Стивън Кинг: Да се возиш на вагончето на смъртта

Мисля, че в увода към настоящия сборник казах всичко необходимо за този разказ. Пресъздал съм история, каквато можете да чуете във всяко провинциално градче. Също като в друг мой разказ от по-ранен период („Жената в стаята“, поместен в сборника „Нощна смяна“) се опитвам да споделя какво почувствах, като узнах, че майка ми е на смъртно легло. В живота на повечето от нас неизбежно настъпва момент, в който сме принудени да приемем като действителност смъртта на любими хора… а оттам и факта за собствената ни наближаваща смърт. Може би най-добрият сюжет в романите и разказите на ужаса е именно нашата потребност да проумеем тайна, която се разгадава само с помощта на оптимистично въображение.

През живота си не съм разказвал на никого тази случка и не вярвах, че ще го сторя — не от страх, че ще ме помислят за лъжец… а защото се срамувах… и защото аз съм главният герой . Винаги съм имал усещането, че ако я разкажа, не само ще омаловажа случилото се, но ненужно ще очерня себе си; ще превърна историята в банален разказ, подобен на онези разкази за призраци и духове, с които преди лягане ръководителят в скаутския лагер плаши хлапетата. Може би се страхувах, че ако, докато я разказвам на някого, я чуя със собствените си уши, ще се помисля за лъжец. Ала след смъртта на майка ми си разбих съня. Задрямвах, но след малко се сепвах и откривах, че изобщо не ми се спи и че треперя. Оставях включена нощната лампа, което донякъде помагаше, но не колкото си мислите. Забелязали ли сте, че нощем сенките са много-много повече? Дори когато осветлението е включено, пак са прекалено много. Казваш си, че онези, издължените, може да са сенки на какво ли не.

На каквото ти дойде на ума.

Бях първа година студент в Мейнския университет, когато госпожа Маккърди ми телефонира да ме съобщи за мама. Не помня баща си, защото е починал, когато съм бил твърде малък, нямах братя или сестри, затова ние двамата, Алан и Джийн Паркър, бяхме сами срещу целия свят. Госпожа Маккърди, съседката от къщата, намираща се срещу нашата, ми телефонира в апартамента, в който живеех с още трима колеги от университета. Каза, че е намерила номера в бележника, прикрепен с магнит за вратата на хладилника на мама.

— Получила е удар — обясни, говорейки провлечено като всички янки — докато е била на работа в ресторанта. Ама ти да не хукнеш като бесен насам, чу ли? Докторът вика, че майка ти е прескочила трапа, щото е в съзнание и говори.

— Добре, но дали говори свързано? — попитах. Мъчех се да говоря спокойно и дори шеговито, ала сърцето ми биеше до пръсване, внезапно ми се стори, че в дневната е прекалено горещо. Бях сам в апартамента — беше сряда и колегите ми имаха лекции през целия ден.

— И още как! Първото, което каза, бе да ти се обадя, ама да гледам да не ти изкарам ангелите. Май е свързано, а?

— Да — промърморих. Въпросът е, че наистина се изплаших. Как ще се почувствате, ако ви съобщят, че са закарали майка ви с линейка в болницата?

— Заръча да не мърдаш от там и да си гледаш науката. Другата седмица, ако не си много зает, ела да я видиш.

„Как не! — помислих си. — Как ли пък няма да остана през двата почивни дни в скапания апартамент, докато майка ми лежи в болницата на хиляди километри от тук и може би е на прага на смъртта.“

— Не бой се, синко — продължи приказливата госпожа Маккърди. — Майка ти още е млада и държелива. Само дето напоследък качи бая килограми и кръвното й е височко. Отгоре на всичко пуши… Ако иска да поживее някоя и друга годинка повече, трябва да откаже цигарите.

Съмнявах се, че мама ще спре цигарите… независимо от здравословното си състояние. Беше заклета пушачка. Благодарих на госпожа Маккърди, че ме държи в течение.

— Веднага щом се прибрах, ти звъннах. Та кога каза, че ще дойдеш, Алан? В събота ли? — В гласа й долових подигравателни нотки, сякаш тя се съмняваше, че ще посетя болната си майка.

Надникнах през прозореца — беше прекрасен октомврийски следобед, кристалносиньото небе на Нова Англия се извисяваше над дърветата, които ронеха пожълтели листа по тротоарите на Мил Стрийт. Погледнах часовника си. Три без двайсет. Телефонът иззвъня тъкмо когато тръгвах към университета — семинарът по философия започваше в четири.

— Шегуваш ли се? — възкликнах с престорено възмущение. — Чакайте ме още тази вечер.

Тя се изсмя, после се закашля — помислих си, че е адски нахално от нейна страна да поучава някого да се откаже от пушенето, след като пали една от друга любимите си цигари „Уинстън“.