Стивън Кинг: Да се возиш на вагончето на смъртта

Междувременно се намирах в гориста пустош и бях капнал от умора — внезапно се почувствах така, сякаш маратонките ми са се превърнали в циментови блокчета.

В ниската каменна стена, отделяща гробището от шосето, имаше широка пролука, през която в праха бяха очертани два коловоза. Седнах на стената така, че да наблюдавам Ридж Роуд и в двете посоки. Казах си, че видя ли фарове на кола, движеща се по посока на Луистън, ще застана край пътя и ще вдигна палец. Дотогава ще поседя с раницата на скута си и ще чакам поне малко сила да се върне в уморените ми крака.

От тревата се надигаше блестяща мъглица. Усилващият се вятър шумолеше в клоните на дърветата, които заобикаляха гробището. Някъде наблизо ромонеше вода, от време на време се чуваше крякане на жаба. Гледката беше прекрасна и ми подейства успокояващо, сякаш гледах илюстрация в книга с романтични стихове.

Огледах пътя и в двете посоки, но дори на хоризонта не се виждаше блясък от фаровете на приближаващ се автомобил. Станах и влязох в гробището. Кичур коса бе паднал на челото ми, ала вятърът го приглади обратно. Мъглата лениво се стелеше около обувките ми. Надгробните камъни в дъното явно бяха поставени отдавна, повечето бяха килнати или повалено. Онези, намиращи се близо до мен, бяха по-скорошни. Наведох се, за да разгледам един, който беше отрупан с още неувехнали цветя. На лунната светлина прочетох името — Джордж Строб. Датите отдолу бележеха краткия житейски път на Джордж Строб 19 януари 1977 от едната страна, а от другата — 12 октомври 1998. Ето защо цветята още не бяха увехнали — 12 октомври беше преди два дни, а от 1998 бяха изминали две години. Родствениците и приятелите на Джордж бяха дошли на гроба му, за да почетат паметта му. Под името и датите беше написано още нещо. Наведох се още повече, за да го прочета…

…и панически отскочих назад, давайки си сметка, че съм съвсем сам в някакво гробище, озарено от лунната светлина.

„Говореното — изговорено, стореното — сторено“ — гласеше надписът.

Разбрах, че майка ми е мъртва, може би беше умряла именно в този момент и нещо ми изпращаше послание. Нещо, което определено притежаваше извратено чувство за хумор.

Бавно заотстъпвах към пътя; вслушвах се във вятъра, полюшващ клоните на дърветата, вслушвах се в ромоленето на потока и в квакането на жабата, наострил уши за друг звук — шумолене на суха пръст и изтръгващи се корени, докато нещо, което още не е съвсем мъртво, протяга ръка към маратонката ми…

Краката ми се подкосиха. Политнах, ударих лакътя си в един надгробен камък и едва не разцепих тила си в друг. Тупнах по гръб на земята, а над мен надвисна луната, която току-що се беше издигнала над дърветата. Вече не беше оранжева, а бяла и блестеше като полирана кост.

Вместо след падането да изпадна в още по-голяма паника, съзнанието ми се проясни. Нямах представа какво съм видял, но със сигурност не бе каквото съм си въобразил, че виждам ; подобни свръхестествени явления допадат на почитателите на Джон Карпентър и Уес Крейвън, но никога не се случват в действителност.

„Да, добре, чудесно — прошепна въображаем глас. — Ако сега си тръгнеш, ще продължиш да вярваш, че призраците и таласъмите са измислица. Ще продължиш да го вярваш до края на живота си.“

— Майната ти! — казах и се изправих. Отзад джинсите ми бяха мокри и прилепнали към кожата. Не ми беше лесно да се върна при надгробния камък на Джордж Строб, ала се оказа, че не е трудно колкото очаквах. Вятърът стенеше в клоните и все повече се усилваше — сигурен знак за влошаване на времето. Около мен подскачаха сенки. Клоните се триеха един в друг и проскърцваха. Наведох се над камъка и прочетох:

Стоях приведен, опрял длани на бедрата си, и се взирах в надписа; осъзнах, че сърцето ми е биело до пръсване едва когато то започна да възвръща обичайния си ритъм. Казах си, че първия път съм се объркал. В края на краищата дори да не бях уморен и в стресово състояние, всеизвестно е, че лунната светлина подвежда. Точка по въпроса.

Само дето знаех, че съм прочел „Говореното — изговорено, стореното — сторено“.

Мама беше мъртва.

— Майната ти — повторих и се обърнах. Изведнъж забелязах, че мъглата, която се издигаше от тревата, е започнала да просветлява. Чух шум от двигател. Приближаваше се някаква кола.

Изтичах обратно през широката пролука в стената, като пътьом грабнах раницата. Вдигнах палец тъкмо когато автомобилът превали хълма и фаровете за миг ме заслепиха. Разбрах, че шофьорът ще спре още преди колата да намали скорост. Понякога човек интуитивно усеща какво ще се случи, а пък интуицията на „професионалния“ стопаджия е развита още по-силно.