Стивън Кинг: Да се возиш на вагончето на смъртта

— Разбира се — отговорих. — Татко ме заведе.

— Качихте ли се на Вагончето на смъртта? Возил съм се на него четири пъти. Леле, братче, като се спомня как се преобръщаше! — Погледна ме и от гърлото му отново се изтръгна смях, подобен на лай. Луната освети очите му и ги превърна в бели окръжности… превърна ги в празните очи на статуя. В този момент разбрах, че освен мъртъв, той е умопобъркан. — Вози ли се, Алан?

Исках да му кажа, че греши името, че се казвам Хектор, но нямаше смисъл. Развръзката наближаваше.

— Да — прошепнах. Навън цареше мрак, прорязван само от лунните лъчи. Дърветата от двете страни на шосето танцуваха като разкаяли се грешници по време на евангелистка церемония. Пътят препускаше под нас. Погледнах спидометъра — колата се движеше със сто и трийсет километра в час. С Джордж Строб се возехме на Вагончето на смъртта; мъртвите карат бързо. — Да, возих се на Вагончето на смъртта.

— Тц! — промърмори той. Дръпна от цигарата си, отново видях как димът се процежда през зашития разрез на шията му. — Не е вярно. Нито пък си бил с баща си. Наистина се нареди на опашката, но беше с майка ти. Опашката беше дълга, винаги много хора чакат да се качат на Вагончето на смъртта, а на майка ти не й се висеше под палещото слънце. Още тогава беше прекалено пълна и жегата я мъчеше. Но ти през целия ден й опява, опява, опява, а най-големият майтап, братле, е, че когато ви дойде редът, ти се шубелиса. Нали така?

Не отговорих. Езикът ми беше залепнал за небцето.

Строб протегна ръка — на светлината, идваща от уредите на таблото, кожата му изглеждаше жълтеникава, под ноктите му имаше кал — и сграбчи стиснатите ми длани. Когато ме докосна, сетните сили ме напуснаха, дланите ми се раздалечиха като възел, който илюзионистът разплита, докосвайки го с магическия си жезъл. Ръката му беше студена като змийска кожа.

— Нали така?

— Да — прошепнах, едва събирайки сили да проговоря. — Когато видях отблизо колко високо се изкачва… как се преобръща, като стигне връхната точка, и чух писъците на хората вътре… се изплаших. Тя ми зашлеви плесница и не ми проговори, докато пътувахме обратно. Никога не съм се возил на Вагончето на смъртта. — „Тоест до днес“ — добавих мислено.

— Изпуснал си страхотно преживяване, братче. Нищо не може да се сравни с него. Да, нищо на този свят. На връщане купих няколко бири от магазина, дето е на границата между двата щата. Щях да се отбия при моята приятелка да й подаря значката — за майтап, нали разбираш? — Докосна значката, прикрепена на тениската му, после свали стъклото и изхвърли фаса си навън, във ветровития мрак. — Само че… вероятно се досещаш какво се случи.

Разбира се, че се досещах. Това е класическият сюжет за разказ за призраци, нали? Катастрофирал с мустанга, а когато ченгетата пристигнали на местопроизшествието, в колата, смачкана до неузнаваемост, открили трупа му зад волана; главата му била на задната седалка, бейзболната шапка била обърната наобратно, изцъклените му очи се взирали в тавана… и оттогава той пътува по Ридж Роуд, когато има пълнолуние и духа бурен вятър… Драги слушатели, ще подновим предаването след рекламите.

Сега знам нещо, което не подозирах — най-страшните истории са онези, които чуваш през целия си живот. Те са истинските кошмари.

— Няма нищо по-хубаво от погребението. — Той се засмя. — Цитирам те, братле. Тогава се издаде. Издаде и себе си предаде.

— Пусни ме — прошепнах. — Моля те.

— Много бързаш — промърмори той и се обърна към мен. — Първо ще поговорим, нали така? Знаеш ли кой съм, Алан?

— Ти си дух.

Строб презрително изсумтя, под призрачната светлина от таблото видях как се смръщи.

— Хайде, братле, напрегни въображението си. Скапаният Каспър е дух. Летя ли във въздуха? Виждаш ли през мен? — Вдигна ръка, няколко пъти сви и разпери пръстите си. Чух как проскърцват сухожилията му.

Помъчих се да кажа нещо. Не зная какво и всъщност нямаше значение, защото от гърлото ми не излезе нито звук.

— Аз съм нещо като посланик — продължи Строб. — Нещо като експресна поща от отвъдното — как ти харесва сравнението? И не съм единствен, да знаеш — в зависимост от обстоятелствата се появяват мнозина като мен. Знаеш ли какво мисля? Че онзи, който е господар на вселената и ни направлява — Бог или някой друг — обича да се забавлява. Винаги иска да разбере дали ще запазиш каквото вече притежаваш, или ще те придума да пожелаеш онова, което е скрито зад завесата. Но само при благоприятно стечение на обстоятелствата — като тази вечер например. Ти си сам сред гората… майка ти е болна… отчаяно търсиш някой да те качи на автостоп…