Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Мисълта за летящата метла пак се появи в съзнанието на Тод, от нея дойде страхът му. Той изведнъж се сети, че не искаше да зарадва Дюсандър с това и може би искаше да види Дюсандър по-скоро жалък, отколкото истински. Ала по някаква необяснима причина, въпреки възрастта му и евтината долнопробна мебелировка на кухнята, той не изглеждаше ни най-малко жалък. Гледаше заплашително. За първи път труповете в ямите и крематориумите станаха нещо реално за Тод. Снимките на сгърчени ръце, крака и торсове, тебеширенобели под студения пролетен дъжд на Германия, където нищо не напомняше сцени от филми на ужаса — куп тела, създадени в отдела за манекени, да речем, за да бъдат изправени чрез скобите и стойките, когато сцената свърши, — а само простия факт, смайващ, необясним и жесток. За миг му се стори, че усеща сладникавия дъх от гниенето, примесен с лекия мирис на дим.

Обзе го ужас.

— Стой! — изкрещя Тод.

Дюсандър продължи да марширува, избелил очи и много далечен. Държеше главата си малко по-високо, изпънал мършавите пилешки сухожилия на шията си, повдигнал дръзко брадичката си. Носът му, тънък като бръснач, стърчеше неприлично.

Тод се изпоти под мишниците.

— Halt! 4 4 Стой! (нем.) — Б.пр. — извика той.

Дюсандър изнесе напред десния крак, прибра до него левия с един-единствен удар, подобен на изстрел, и спря. За миг лицето му стана студено като на робот без разум, после по него се изписа объркване. Объркването бе заменено от поражение. Той се прегърби.

Тод изпусна въздишка на облекчение и за момент се ядоса на себе си. Кой е главният тук, все пак? Сетне неговата самоувереност нахлу отново. Аз, никой друг. А той да не забравя това.

Усмихна се отново.

— Много добре. С малко упражнения ще станеш още по-добър.

Дюсандър стоеше мълчалив, запъхтян, с клюмнала глава.

— Сега можеш да я съблечеш — добави щедро Тод… и не преставаше да се чуди дали иска Дюсандър да я облече отново. За няколко секунди…

Януари 1975 година.

След последния звънец Тод излезе от училище сам, грабна велосипеда си и го подкара към парка. Намери отдалечена пейка, сложи своя „Шуин“ на стойка и извади бележника си от задния джоб. Огледа се да види няма ли наблизо някой познат, ала единствените хора, които забеляза, бяха двама гимназисти край езерото и двама едри пияници, които си подаваха книжна торбичка. Мръсни скапани дебелаци, мина му през ума, но те не го безпокояха. Отвори бележника си.

Английски: 4. История на Америка: 4. География: 3.

Твоят кръг и ти: 5. Начален френски: 1. Основи на алгебрата: 1.

Гледаше бележките си и не можеше да повярва. Знаеше, че върви зле, но това беше катастрофа.

Може би така е по-добре, обади се неочаквано вътрешният му глас. Може би даже го правиш нарочно, защото част от теб иска това да свърши. Трябва да свърши. Преди да е станало нещо лошо.

Той отклони с усилие мисълта си. Нищо лошо нямаше да се случи. Въртеше Дюсандър на малкия си пръст. Само на малкия си пръст. Дъртакът мислеше, че у един приятел има писмо, но не знаеше у кой приятел. Ако нещо се случи с Тод — каквото и да е — писмото ще отиде в полицията. Преди години Дюсандър сигурно щеше да опита някакъв номер. Сега беше много стар да бяга, даже с летящ старт.

— Той ми е в кърпа вързан, по дяволите — въздъхна Тод и напрегна бедрото си, за да усети мускулите. Да говориш със себе си е кофти работа, сами си приказват шантавите. От шест седмици имаше тоя навик и изглежда не можеше да го преодолее. Беше забелязал колко много хора го гледат някак особено заради това. Двама от тях бяха учители. А оня задник Бърни Евърсон дойде да го попита дали прави плодови бисквити. На Тод му оставаше малко, много малко да шибне в устата ситното педерастче, но тези неща — кавги, боричкания, тупаници — не бяха подходящи. Такива неща ти се пишат във всяко отношение зле. Да си приказваш сам е лошо, така де, ама…

— Сънищата също са гадно нещо — въздъхна той. Този път не се усети.

Едва по-късно сънищата бяха станали кошмарни. В сънищата винаги се явяваше с униформа, макар че и те се променяха. Понякога обличаше книжна униформа и се строяваше със стотици други като него; мирисът на изгоряло се носеше във въздуха и той можеше да чуе насеченото бумтене на булдозерните мотори. Друг път Дюсандър се приближаваше до строя и посочваше тоя или оня. И те оставаха. Другите отиваха в крематориума. Някои от затворниците ритаха и се съпротивляваха, но повечето от тях бяха много недохранени, много изтощени. Дюсандър заставаше срещу Тод. Очите им се срещаха за един дълъг, парализиращ миг и Дюсандър вдигаше избелелия чадър към Тод.