Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— Винаги ли пускахте „Циклон-Б“?

— Не, от време на време докарваха нещо друго. Експериментален газ. Върховното командване искаше да повишим ефективността. Веднъж ни изпратиха газ с кодово наименование „ПЕГАС“. Нервно-паралитичен. Благодаря на бога, че не повториха. Той… — Дюсандър видя, че Тод се наведе напред, видя изострения му поглед, спря внезапно и направи небрежно движение с безплатната чаша от бензиностанцията. — Той не действаше много добре — каза, — беше… неприятен.

Ала Тод изрази недоволство, особено от последните му думи.

— Какво правеше той?

— Убиваше ги. Какво мислиш правеше, караше ги да се разхождат по водата ли? Убиваше ги, това е.

— Разказвай.

— Не — каза Дюсандър, неспособен да прогони нахлулия страх. Не беше мислил за „ПЕГАС“… колко години? Десет? Двайсет? — Няма да ти разказвам. Не искам.

— Разказвай — повтори Тод, облизвайки разтопения шоколад от пръстите си. — Разказвай или знаеш какво.

Да , помисли си Дюсандър. Зная какво. Наистина зная какво, скапано малко чудовище.

— Караше ги да танцуват — неохотно каза той.

— Да танцуват?

— Както и „Циклон-Б“, газът идваше от решетките на душовете. И те… започваха да подскачат. Някои крещяха. Повечето се смееха. Повръщаха и… безпомощно изпускаха изпражнения.

— Уха! — рече Тод. — Насираха се, а? — той посочи вафлата на Дюсандър. Беше свършил своята. — Ще я ядете ли?

Дюсандър не отговори. Спомени замъглиха очите му. Лицето му стана далечно и студено като тъмната страна на планета, която не се върти около оста си. В главата му се смесиха главозамайващо отвращението и — така ли беше? — носталгията.

— Започваха да се тресат, гърлата им издаваха странни звуци. Хората ми… наричаха „ПЕГАС“ йодлерски газ. Най-после им призляваше и падаха на пода в собствената си мръсотия, те лежаха там, да, те лежаха там, на бетона, крещяха и издаваха йодлери с окървавени носове. Но аз излъгах, момче. Газът не ги убиваше или защото не беше достатъчно силен, или защото ние не издържахме дълго. Накрая изпратих вътре петима въоръжени войници да прекратят агонията им. В досието ми това щеше да звучи зле, ако беше станало известно — да хабиш патрони в момент, когато фюрерът обяви всеки патрон за национален ресурс. Но на петимата аз вярвах. Беше време, момче, когато си мислех, че никога няма да забравя звуците, които издаваха. Йодлерите, смеха.

— Да, бас държа — рече Тод. Той довърши вафлата на Дюсандър на две хапки. Майката на Тод би казала, че това е един от редките случаи, когато Тод съжалява за неизядената храна. — Разказът беше много хубав, мистър Дюсандър. Винаги разказвате добре. Откакто ви подтикнах.

Тод му се усмихна. И невероятно — сигурно защото не искаше, Дюсандър усети, че му се усмихва.

Ноември 1974 година.

Дик Боудън, бащата на Тод, приличаше много на филмовия и телевизионен артист Лойд Бочнър. Той — Боудън, а не Бочнър, беше на трийсет и осем години. Слаб, строен човек, той обичаше да носи ризи в стила на една известна организация и солидни обикновено тъмни костюми. За обиколки по строежите се обличаше в цвят каки, а на главата си слагаше твърда каска, спомен от времето, прекарано в Корпуса на мира, тогава той участваше в проектирането и построяването на два язовира в Африка. Когато работеше в кабинета си вкъщи, слагаше полукръгли очила, които се смъкваха до края на носа му и му придаваха вид на декан от някой колеж. И сега, когато удряше по бюрото си с бележника на Тод от първия срок, той носеше същите очила.

— Една петица. Четири четворки. Една тройка. Тройка, за бога! Тод, майка ти не го показва, но тя е много разтревожена.

Тод сведе очи. Не се усмихваше. Когато баща му се ядосаше, това беше лош знак.

— Боже, никога не си имал такъв успех! Тройка по алгебра? Какво е това?

— Не зная, татко. — Той гледаше кротко коленете си.

— Майка ти и аз мислим, че прекарваш прекалено много време при мистър Денкър. Не четеш достатъчно учебниците си. Мислим, че трябва да прекъснеш почивните дни, мързеливецо. Поне докато видим как ти върви училището…

Тод го погледна и за една-единствена секунда Боудън помисли, че вижда в очите на сина си див гняв. Неговите собствени очи се разшириха, пръстите му стиснаха бежовия бележник на Тод… и после пред него пак беше същия Тод, гледаше открито и много нещастно. Имаше ли го тоя гняв? Сигурно не. Ала този миг го обърка, затрудни го в избора какво да прави. Тод не беше луд и Дик Боудън не искаше да го направи луд. Той и синът му бяха приятели, винаги са били приятели и Дик искаше нещата да си вървят все така. Нямаха тайни един от друг, каквито и да било (с изключение на това, че понякога Дик Боудън посягаше на секретарката си, но можеш ли да кажеш такова нещо на тринайсетгодишния си син… пък и това нямаше никакво отношение към живота му вкъщи, към семейния му живот). Това беше начинът според него, такъв и щеше да си остане в шибания свят, където убийците се разхождат ненаказани, гимназистите се друсат с хероин, а учениците от прогимназиите — връстниците на Тод — хващат венерически болести.