Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Спомнете си какво направиха с Айхман — тържествено произнесе Тод. — Той беше старец и не се занимаваше с политика. Нали така казахте. Между другото, запазих всичко за вас. Струва осемдесет долара с ботушите, които са вътре. Не споменахте да сте ги носили от 1944 година. Изобщо не сте.

— Ах ти, малко копеле ! — Дюсандър вдигна юмрук над главата си. Тод не му обърна внимание. Беше на своя територия, очите му блестяха.

— Да — рече той тихо. — Хайде, развълнувай ме. Трогни ме само веднъж .

Дюсандър отпусна ръка. Устните му трепереха.

— Ти си демон от пъкъла — промърмори той.

— Облечи я! — подкани го Тод.

Ръцете на Дюсандър посегнаха към колана на халата и спряха там. Овчите му очи гледаха умолително към Тод.

— Моля ти се — промълви той. — Аз съм стар човек. Такъв съм.

Тод поклати главата си бавно, но непреклонно. Очите му още блестяха. Харесваше му, когато Дюсандър го молеше. Така, както някога са го молили затворниците в Патин.

Дюсандър хвърли халата си на пода и остана гол, само по чехли и боксьорски гащи. Гърдите му бяха хлътнали, коремът леко издут. Ръцете му бяха старчески мършави. Но униформата, мислеше си Тод, униформата ще го преобрази.

Дюсандър бавно извади куртката от кутията и започна да я облича.

След десет минути той застана облечен в пълна есесовска униформа. Фуражката му стоеше малко накриво, раменете бяха смъкнати, но ясно личеше олицетворението на смъртта. Дюсандър имаше някакво мрачно достойнство, поне в очите на Тод, което не беше притежавал по-рано. Въпреки смъкнатите рамене, въпреки не съвсем добре прибраните му стъпала Тод беше доволен. За първи път Дюсандър изглеждаше така, както Тод си мислеше, че трябва да изглежда. Поостарял, да. Победен, безспорно. Но пак в униформа. Не някакъв старец в годините на залеза, който гледа Лорънс Уелк на допотопния си черно-бял телевизор със станиол на антената, а Курт Дюсандър, Кръволока на Патин.

Колкото до Дюсандър, той изпитваше отвращение, неудобство… и подличко чувство на облекчение. Той донякъде презираше това чувство и като най-верния белег за психологическото господство, което момчето имаше върху него. Беше затворник на момчето и всеки път, когато разбираше, че може да започне живота си в ново безчестие, той усещаше лекото облекчение от нарастващата власт на момчето. Той още чувстваше облекчение. Това върху него беше само плат, копчета, щракалки… но в него се таеше срам. Направили дюкяна с цип, а трябваше да е с копчета. Отличителните знаци за чина бяха сгрешени, кройката калпава, ботушите от евтина имитация на кожа. В края на краищата това беше само една палячовска униформа, която всъщност не го убиваше, не беше ли така? Не. Тя…

— Поправи си фуражката! — прогърмя гласът на Тод.

Дюсандър премигна объркано срещу него.

— Поправи си фуражката, войник!

Дюсандър се подчини и несъзнателно, едва забележимо я килна дръзко встрани, както правеха неговите оберлейтенанти . Досадно наистина, това беше униформа на оберлейтенант .

— Събери краката!

Той изпълни заповедта, събра петите с рязък удар, направи го правилно, без да мисли, направи го като че отмята изминалите години заедно с хавлията си.

— Achtung! 3 3 Внимание! (нем.) — Б.пр.

Той целият се превърна във внимание и за момент Тод се стресна, наистина се стресна. Чувстваше се като чирак на магьосник, който е пуснал в ход метлата, но не знае как да я спре. Старецът, който живееше в изтънчена бедност, си отиде. Тук беше Дюсандър.

Сетне страхът му отстъпи на изгарящото чувство за власт.

— Кръгом!

Дюсандър се завъртя сръчно, забравил бърбъна, забравил мъките на последните четири месеца. Чу петите си да хлопват отново, когато се озова с лице срещу окапаната с мръсотия печка. Под нея можеше да види прашния параден плац на военната академия, където беше получи, военната си подготовка.

— Кръгом!

Той пак се завъртя, този път не толкова добре, прост леко се олюля. Някога за това щяха да му сложат десет грешки и да го ръгнат с палка в корема, като му изкарат въздуха с горещ и агонизиращ вик. Вътрешно той се усмихна леко. Момчето не знаеше всички номера. Наистина не ги знаеше.

— Ходом, марш! — изкрещя Тод с блеснали очи.

Силата, която крепеше плещите на Дюсандър, изчезна.

Той започна да се смъква напред.

— Не! — каза той. — Моля те!

— Марш! Марш! Марш, казах!

С притъпен звук Дюсандър започна да марширува като гъска по олющения линолеум на кухненския под. Обърна се надясно, да избегне масата, и пак надясно, когато наближи стената. Лицето му беше леко отпуснато и безизразно. Изхвърляше крак пред себе си, сетне го набиваше, като правеше евтини ефекти. Ръцете му се движеха по къси дъги.