Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Тод-бейби — поздрави го тя.

— Моника-бейби — отвърна той доста любезно.

Майка му не беше лошо парче за своите трийсет и шест години, мислеше си Тод: русокоса, тук-таме с пепеляв оттенък, висока, стройна, в тъмночервени шорти и блуза с топлия цвят на уиски. Блузата й беше вързана небрежно под гърдите и откриваше плоската й диафрагма. Тубичка машинописно белило беше затъкната в косата й, опъната безгрижно назад с тюркоазена шнола.

— Как е училището? — попита тя, докато се качваше по стълбите в кухнята. Докосна небрежно с устни неговите устни и се смъкна на една табуретка срещу плота за закуската.

— Училище-мъчилище.

— Ще бъдеш ли пак сред първите?

— Че как?

Всъщност той си мислеше, че през първия срок успехът му може леко да се намали. Прекарваше много време с Дюсандър и даже когато не беше със стария войник, пак си мислеше за всичко, което му беше разказал. Ала успехът беше нещо, с което щеше да се оправи.

— Способен ученик — рече тя и разроши рунтавата му руса коса. — Как е сандвичът?

— Добър е.

— Направи един и ми го донеси в кабинета, а?

— Не мога — каза той и стана. — Обещах на мистър Денкър да отида и да му почета един час.

— Още ли сте на „Робинзон Крузо“ ?

— Не. — Той й показа корицата на дебела книга, която беше купил за двайсет цента в лавката за стари неща. — „Том Джоунс“ .

— Врели-некипели. Трябва да я четеш цяла учебна година, Тод-бейби. Не можеш ли да намериш съкратено издание като „Крузо“ ?

— Вероятно, но той иска да я чуе цялата. Така каза.

— А! — Тя го погледна за миг, после го прегърна. Рядко показваше чувствата си и на Тод му стана малко неудобно. — Колко си сладък, че отделяш толкова много от свободното си време да му четеш. Баща ти и аз мислим, че си просто… просто изключителен.

Тод сведе скромно очи.

— И да не кажеш на никого — продължи тя. — Да заровиш таланта си в земята.

— Е, момчетата, с които се събирам, ме мислят за малко странен — стеснително се усмихна Тод и погледна към пода. — Това са само лайна.

— Не говори така — смъмри го тя разсеяно. Сетне попита: — Мислиш ли, че господин Денкър ще приеме да вечеря с нас някой път?

— Може би — отвърна неопределено той. — Слушай, ще си обърна часовника.

— Добре. Вечерята е в шест и трийсет. Не забравяй.

— Не ми се яде.

— Баща ти ще работи до късно, пак ще сме само аз и ти, разбрано?

— Страхотно, бейби.

Тя гледаше с разнежена усмивка как той тръгва и се надяваше, че в „Том Джоунс“ няма нещо такова, което не е за четене; та той беше само на тринайсет. Предполагаше, че няма такива места. Той растеше в общество, където списания като „Пентхауз“ бяха достъпни за всеки възрастен срещу долар и четвърт или за всяко дете, което може да се пресегне до горната полица преди продавачът да му кресне: остави го и се пръждосвай! Общество, в което повече от всичко вярваха в убежденията на гърбавия съсед. Тя мислеше, че в една книга на двеста години няма нещо такова, което да завърти главата на Тод, пък и се надяваше, че старецът лека-полека ще се откаже от нея. Както Ричард обичаше да казва, за децата целият свят е лаборатория. Остави ти да щъкат из нея. И ако дирещото дете има здрав домашен живот и обичливи родители, то ще расте все по-силно, няма да го смутят тъмните страни.

Тръгваше най-здравото дете, което познаваше, то вече въртеше по улицата педалите на своя „Шуин“. Случихме с тоя юнак , помисли си тя, докато правеше своя сандвич. Проклета да съм, ако не сме случили.

Октомври, 1974 година.

Дюсандър беше отслабнал. Те седяха в кухнята, оставили между тях на масата, покрита с мушама, купената на старо „Том Джоунс“ . Тод, който обичаше да не допуска грешки, беше прелистил обяснителните бележки на Клиф за книгата и старателно прочете цялото съдържание, защото майка му и баща му можеха да го попитат нещо за сюжета. Тод ядеше шоколадова вафла, която купи в магазина. Беше донесъл и една за Дюсандър, но той и не я докосна. Само я поглеждаше навъсено и си пиеше бърбъна. Тод мразеше да гледа как се похабява нещо толкова вкусно като шоколадовата вафла. Ако не я изяде веднага, Тод щеше да го попита може ли да я вземе за себе си.

— Е, как отровният газ стигаше до Патин? — попита той Дюсандър.

— В железопътни вагони — рече Дюсандър. — В железопътни вагони с надпис „Медицински доставки“. В дълги сандъци, които приличаха на ковчези. Непроницаеми, предполагам. Затворниците ги разтоварваха и нареждаха на стелажи в лечебницата. По-късно наши хора ги прехвърляха в складови бараки. Работеха нощем. Складовете бяха зад душовете.