Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Заведи го в лабораторията — казваше Дюсандър в сънищата. Устната му се повдигаше и откриваше изкуствената челюст. — Хванете това американско момче.

В друг сън той носеше есесовска униформа. Високите му ботуши лъщяха като огледало. Появяваше се като олицетворение на смъртта, блясваха светкавици. Ала той стоеше насред булевард „Санто Донато“ и всички го гледаха. Започваха да го сочат. Някои от тях се смееха. Други бяха потресени, разгневени или възмутени. В този сън на шумната спирка заковаваше със скърцане стара кола и Дюсандър се появяваше пред него, Дюсандър на двеста години, почти мумифициран, а кожата му приличаше на пожълтял пергамент.

— Аз те познавам — крещеше остро Дюсандър от съня. Той поглеждаше към зрителите и после към Тод. — Срещу теб е повдигнато обвинение за Патин. Гледайте всички! Това е Кръволокът на Патин! Квалифицираният експерт на Химлер! Аз те изобличавам, душегубецо! Аз те изобличавам, касапино! Аз те изобличавам, убиецо на деца! Изобличавам те!

А в друг сън той носеше раирана затворническа униформа и беше захвърлен в коридор с каменни стени от двама надзиратели, които приличаха на родителите му. Двамата носеха ярки жълти ленти с еврейската звезда на тях. Зад двамата вървеше министърът и четеше цитати от Книгата на Второзаконието. Тод поглеждаше назад през рамото си и виждаше, че министърът е Дюсандър и носи бяла куртка на офицер от СС.

В края на каменния коридор двойна врата се отваряше към осмоъгълна стая със стъклени стени. В центъра й се издигаше ешафод. Зад стъклените стени, строени в редици, стояха съсухрени мъже и жени, всичките голи, всички с едно и също мрачно, безлико изражение. На всяка ръка имаше син номер.

— Всичко е добре — каза си шепнешком Тод. — Всичко е наред, наистина, аз държа конците.

Двамата край езерото погледнаха към него. Тод се взря в тях свирепо — само да кажат нещо! Най-подир те обърнаха погледи в друга посока. Дали се хилеше момчето?

Тод стана, пъхна бележника в задния си джоб и възседна велосипеда си. Подкара към магазина на две преки оттук. Там купи шишенце с течност за изтриване на мастило, писалка с тънко перо и синьо мастило. Върна се в парка (двойката ученици си беше отишла, но пияниците все още бяха на мястото си) и смени оценката си по английски на 5, по история на Америка на 6, по география на 5, по начален френски на 4 и по основи на алгебрата — на 5. Изтри „Твоят кръг и ти“ и след това само го преписа, така всички бележки изглеждаха като в униформи.

Правилно, униформи.

— Няма значение — въздъхна той. — Държа ги всичките. Държа ги всичките, точно така.

Една нощ в края на месеца, някъде след два часа, Курт Дюсандър се събуди, вкопчил ръце в чаршафите, запъхтян и стенещ в мрака, който го подтискаше и ужасяваше. Чувстваше се почти задушен, парализиран от страх, като че тежък камък напираше върху гърдите му. Помисли, че е получил сърдечен пристъп. Посегна в тъмнината към нощната лампа и едва не я катурна от нощното шкафче, докато я запали.

„Аз съм в спалнята си, помисли си той, в моята собствена спалня тук, в Санто Донато, в Калифорния, в Америка. Ето, същите кафяви пердета се спускат над същия прозорец, върху същите полици са наредени евтини издания от книжарницата на Сорен стрийт, виждам същия сив килим, същите сини тапети. Нямам сърдечен пристъп. Няма джунгла. Няма очи.“

Ала страхът беше полепнал по него като воняща кожа и сърцето му блъскаше до спукване. Сънищата се бяха върнали. Знаеше си, че с това момче рано или късно ще се върнат. Проклето момче! Помисли си, че неговото писмо до полицията е само блъф, и то доста елементарен. Нещо, което е видял в телевизионните детективски програми. На кой приятел момчето може да вярва, че няма да прочете толкова важно писмо? Не, приятелче, на никой. Или поне така си мислеше. Ако беше сигурен …

Ръцете му се свиха с болезнено ревматично скърцане, после бавно се отвориха.

Взе пакета от масата и запали една цигара, като драсна кибритената клечка на облегалката на леглото. Стрелките на часовника показваха 2:41. За него нямаше да има сън тази нощ. Вдъхна дълбоко дима, ала низ от болезнени спазми го изхвърли с кашлица навън. Никакъв сън, докато не слезе долу и не изпие една-две чаши. Или три. Толкова пиене му се събра последните шест седмици! Не беше вече толкова млад, че да ги обръща една след друга, както правеше като млад офицер в Берлин през трийсет и девета, когато ароматът на победата се носеше във въздуха и навсякъде, където кънтеше гласът на фюрера, можеше да видиш неговите огнени, повеляващи очи…