Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Погледна се в огледалото и кимна.

Върна се в леглото и запали нова цигара. След като я изпуши, усети, че пак му се доспива. Угаси я и не можеше да повярва, че всичко е толкова лесно. Но той заспа след пет минути, този път без кошмари.

Февруари, 1975 година.

След вечерята Дик Боудън предложи коняк, който се стори на Дюсандър ужасен. Разбира се, той пусна широка усмивка и щедро го похвали. Жената на Боудън поднесе на момчето шоколадов крем. Момчето беше необикновено тихо през цялото време. Неудобство? Да. По някаква причина момчето се чувстваше много неудобно.

Дюсандър очарова Дик и Моника Боудън още в мига, когато се появи с момчето. То каза на родителите си, че напоследък зрението на мистър Денкър много се е влошило (което ще рече, че бедният стар мистър Денкър има нужда от куче за слепи, помисли си веднага Дюсандър), защото това обясняваше продължителното четене, за което претендираше момчето. По въпроса за зрението Дюсандър беше много внимателен и мислеше, че не направи пропуски.

Носеше най-хубавия си костюм и макар че вечерта беше влажна, ревматизмът едва се обаждаше — само моментни пристъпи. По някаква нелепа причина момчето искаше да остави чадъра си вкъщи, ала Дюсандър настоя. В крайна сметка прекара една приятна и извънредно вълнуваща вечер. Колкото и ужасен да беше конякът, той не помнеше да е бил канен на вечеря от девет години.

По време на хранене обсъдиха Моторните заводи в Есен, възстановяването на следвоенна Германия — Боудън зададе няколко умни въпроса на тази тема и изглежда беше поразен от отговорите на Дюсандър — и германските писатели. Моника Боудън го попита как е дошъл в Америка толкова късно и Дюсандър, възприел собствената си линия на късогледа тъга, обясни всичко със смъртта на измислената си жена. Моника Боудън се разтопи от съчувствие.

А сега, покрай тоя смешен коняк, Дик Боудън рече:

— Ако това е прекалено лично, господин Денкър, моля, не ми отговаряйте… но не можах да разбера какво сте правил през войната.

Момчето се напрегна леко.

Дюсандър се усмихна и започна да търси цигарите си. Виждаше ги прекрасно, но държеше да не допусне и най-малката грешка. Моника му ги подаде в ръката.

— Благодаря ви, мила госпожо. Вечерята беше превъзходна. Вие готвите прекрасно. Жена ми нямаше да го направи по-добре. — Моника му благодари и се почувства поласкана. Тод я стрелна сърдито с очи. — Въпросът изобщо не е личен — каза Дюсандър, запали цигара и се обърна към Боудън. — Бях в запаса от 1943-та, както бяха всички здрави мъже на възраст за действителна военна служба. Оттогава се появиха надписи по стените за Третия райх и за лудите, които го сътвориха. Особено за един от лудите, разбира се. — И той тържествено драсна клечка. — Почувства се голямо облекчение, когато течението се обърна срещу Хитлер. Голямо облекчение! Разбира се — сега той гледаше Боудън обезоръжаващо, както мъж гледа мъж — всеки трябваше да е предпазлив и да не изразява подобни чувства. Поне на глас.

— Така предполагам — каза с уважение Дик Боудън.

— Да — продължи Дюсандър. — Поне на глас. Помня една вечер, когато след работа с неколцина приятели седнахме в кръчмата „Ратскелер“ да пийнем нещо — по това време не навсякъде имаше шнапс или бира, но тази вечер имаше и двете. Всички се познавахме от двайсетина години. Един от компанията, Ханс Хаслер, между другото спомена, че сигурно някой болен е посъветвал Фюрера да открие втори фронт срещу Русия. Казах му: За бога, Ханс, мисли какво говориш. Бедният Ханс пребледня и веднага смени темата на разговора. След три дни изчезна. Вече не го видях и, доколкото зная, никой от тези, които седяхме на масата онази вечер, не го е виждал.

— Ужасно! — Моника беше останала без дъх. — Още малко коняк, господин Денкър?

— Не, благодаря. — Той й се усмихна. — Жена ми все повтаряше думите на майка си: „Не може да се надхвърли върховното“.

Угриженото и начумерено лице на Тод притъмня още малко.

— Мислите ли, че са го изпратили в някой от лагерите? — попита Дик. — Приятеля ви Хеслер?

— Хаслер — кротко го поправи Дюсандър. Ставаше тежко. — Те бяха много. Лагерите… ще бъдат позор за германския народ през идните хиляда години. Те са истинското наследство от Хитлер.

— Мисля, че мнението ви е прекалено сурово — каза Боудън, запали лулата си и пусна задушаващ облак от тютюна „Чери бленд“. — Според това, което съм чел, по-голямата част от германския народ не е имала представа какво става. Около Аушвиц са мислели, че това е завод за колбаси.