Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Съли извади запалката и изведнъж си спомни, че седи в колата си. Можеше да пуши в тази кола, въпреки че беше чисто нова — по дяволите, все пак той беше собственикът — но ако някой от подчинените му надушеше, че шефът е пушил в колата, което беше забранено за останалите, щеше да стане голям проблем. Трябваше да извървиш пътя и да си кажеш каквото имаш да казваш, за да спечелиш уважението на другите.

— Excusez-moi — каза той на старата мамасан. После слезе от колата, чийто двигател продължаваше да работи, и запали цигарата. Беше горещ ден, а четирите платна, препълнени с коли, го правеха да изглежда още по-горещ. Съли усещаше нарастващото нетърпение у хората наоколо, но чуваше единствено своето радио. Всички бяха затворили прозорците си и бяха включили климатиците. Всеки слушаше някаква своя любима музика. Той реши, че ако има ветерани от Виетнам в това задръстване, които не слушат «Алмън Брадърс» или «Биг Брадърс» и «Холдинг Къмпани» са пуснали същата радиостанция като него.

Съли се опита да разбере какво става. Разбира се, не можа да види.

«Курви, барбекю и турнири по боулинг» — спомни си той. Това бяха думи на Маленфант, които той не спираше да повтаря с пискливия си глас. Това беше гласът от кошмара в джунглата. «Хайде, момчета, кой ще играе? Аз съм назад с деветдесет точки, а вече няма време. Давайте да приключваме с тази игра» — крещеше тогава той.

Дръпна от цигарата и после изкашля топлия цигарен дим. Изведнъж в слънчевия следобед затанцуваха черни точици. Съли ужасен погледна към цигарата между пръстите си. Какво правеше той? Започваше отново с тази гадост? Луд ли е? Ами, да, разбира се. Луд е. Всеки, който виждаше старици, седнали до него в колата, беше луд, Но това не означава, че трябва отново да започва с тази гадост. Цигарите бяха като напалма, само дето струваха пари. Съли захвърли цигарата. Така му изглеждаше най-правилно, но това не накара сърцето му да започне да бие по-бавно или спомените да си отидат. Продължаваше да усеща миризмата на изгоряла плът. Имаше хора, които не издържаха тълпите — агорафобия или страх от пазарите. Единственото нещо, което можеше да изкара Съли от релси, беше такова място като това тук. Той беше обграден от всички страни от коли. Нямаше проблеми с асансьори и с претъпкани от посетители фоайета, но когато попаднеше в задръстване, полудяваше. Нямаше къде да избяга, нито къде да се скрие.

Още няколко души излязоха от техните спасителни капсули, оборудвани с климатици. Една жена, облечена в ужасен кафяв костюм, застана до ужасно кафявото си БМВ. Слънцето се отразяваше в златната верижка на врата й и в сребърните й обици. На ръката й, разбира се, имаше и златен часовник (колко типично). Младеж със зелен мотоциклет «Ямаха» изгаси двигателя и остави каската си на изцапания с масло асфалт. Носеше къси панталонки и тениска с отрязани ръкави. Съли си помисли, че ако падне от мотоциклета, ще ожули поне седемдесет процента от тялото си.

— По дяволите — извика младежът. — Сигурно по-нататък има катастрофа. Да се надяваме, че не са разсипали някакви радиоактивни отпадъци. — После се засмя на шегата си.

Още по-напред в лявото платно малко преди отбивката за магистралата до една тойота стоеше млада руса жена с рокля за тенис и маратонки. Роклята й беше много къса и Съли можеше да види бедрата й. После тя свали слънчевите си очила и откри очите си. Бяха големи и сини и сякаш уплашени. Съли почувства желание да се приближи, да я целуне и да й каже да не се страхува. Този поглед му беше до болка познат. Това беше погледът на Каръл Джърбър. Това там беше Каръл Джърбър с маратонки и рокля за тенис. Не я беше виждал от 1966 година, когато отиде у тях и заедно с майка й, която миришеше на вино, седнаха да гледат телевизия на дивана в хола. После се бяха скарали за войната и той си беше отишъл. «Ще се върна, когато съм способен да говоря на тази тема и да се владея» — беше си помислил тогава, но не го направи. В края на шейсет и шеста главата на Каръл беше пълна с антивоенните комунистически глупости, които беше научила за един семестър по време на престоя си в университета в Мейн. Всеки път, когато се сетеше за нея, той побесняваше. Смяташе я за скапана празноглава идиотка. Разбира се, тя се беше присъединила към групата «Борци за мир» и така беше оплела конците напълно.

— Каръл! — извика той и тръгна към нея. Подмина младежа с мотоциклета, мина напряко покрай един фургон и излезе в нейното платно. — Каръл! Хей, Каръл! — Когато тя се обърна, той се запита какво прави. Тази жена изглеждаше на не повече от трийсет и пет години. Ако е жива, сега Каръл трябваше да е на петдесет, както и той.