Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Ще ме черпиш ли една цигара? — беше попитал Съли в алеята до погребалното бюро, където Пагс лежеше в ковчега си. — Никога не съм пушил «Дънхил».

— Както кажеш. — Дийфенбейкър изглеждаше изненадан, сякаш никога досега не са му искали цигара.

Съли все още си спомняше Дийфенбейкър, който стоеше до преобърнатия стол насред улицата: колко беше блед, как трепереха устните му, как дрехите му все още миришеха на дим и на гориво. Дийфенбейкър гледаше ту Маленфант, ту старата жена, ту другите, които стреляха напосоки към колибите, ту Мимс, който беше разстрелял плачещото хлапе. Спомняше си как Дийф погледна лейтенант Шърман, но не намери помощ в погледа му. Не беше забравил и как Слокъм гледаше Дийф, новия лейтенант след смъртта на Пакър. И накрая Дийф беше погледнал Слокъм. Слай Слокъм не беше офицер и никога нямаше да бъде. Слокъм беше обикновен войник, който си мислеше, че «Реър Ърт» са чернокожи. Беше обикновен човек, но беше готово да направи това, което другите бяха неспособни да сторят. Слокъм беше обърнал поглед към Маленфант, Пийсли, Клемсън, Мимс и останалите, чиито имена Съли вече беше забравил. После отново беше погледнал Дийфенбейкър. Имаше шест или най-много осем човека, които бяха loco. Слокъм гледаше Дийфенбейкър и го питаше с очи: «Какво искаш? Казвай, сега ти си шефът.»

Дийфенбейкър беше кимнал.

Съли се чудеше дали той самият е способен да го направи. Предполагаше, че няма да може. Ако зависеше от него, Маленфант и останалите откачалки щяха да убиват, докато им свършеха патроните. Дийфенбейкър обаче беше кимнал. Слокъм му кимна в отговор, после вдигна автомата си и пръсна главата на Ралф Клемсън.

В момента, в който Клемсън падна мъртъв на земята, Съли си помисли, че Слокъм познава по-добре Маленфант. Двамата дълго време бяха кръстосвали джунглите и бяха изиграли много игри на карти. Той беше избрал Клемсън измежду откачалките, защото ако убиеше Маленфант, ефектът нямаше да е същият. Ако беше убил Маленфант, който крещеше, че ще набучат на колове главите на убитите, за да разберат виетнамците с кого си имат работа, нямаше да привлече вниманието на останалите откачалки. Освен това старата мамасан вече беше мъртва, така че нямаше проблем, ако онзи искаше да се изгаври с нея.

Сега Дийф вече се казваше Дийфенбейкър, плешив продавач на компютри, който вече не ходеше на сбирките. Запали цигарата на Съли със зипото си и после го гледа как си дръпна и задържа дима в дробовете си.

— От дълго време не си пушил, нали? — попита.

— От две години.

— И знаеш ли кое е най-лошото? Това, че много бързо се връщаш към старите навици.

— Разказвал съм ти за старата жена, а?

— Да.

— Кога?

— На последната сбирка. Онази на плажа в Джърси, когато Дъргин скъса горнището на банския на сервитьорката. Беше голяма простащина.

— Тогава ли беше? Не си спомням.

— Беше много пиян.

Разбира се, че е бил много пиян. На всички сбирки се случваше едно и също. Имаше диджей, който обикновено си тръгваше по-рано, защото някой искаше да го пребие, задето не пускал хубава музика. Докато не го изхвърлеха, от високоговорителите се чуваха песни като «Изгряващата луна», «Подпали моя огън», «Дай ми малко любов» и «Моето момиче». Всичките бяха от саундтраковете Към филмите за Виетнам, които бяха заснети на Филипините. Съли си спомняше, че повечето от ветераните се вбесяваха на Карпентърс или на «Ангелът на утрото». Войниците в джунглата си предаваха цигарите с опиум и снимките на приятелките си, когато слушаха песента «Един тенекиен войник», която тогава беше известна като «Темата от шибания Били Джак». Съли не си спомняше да е чувал дори веднъж «Доорс» във Виетнам. Винаги слушаха «Строубери» Аларм Клок и песента им «Тамян и ментови бонбони». В момента, в който чу тази песен, разбра, че са загубили войната.

Сбирките започваха с музика, миризма на печено месо (миризма, която винаги напомняше на Съли за хеликоптерно гориво) и много студена бира. В началото винаги беше добре. После изведнъж идваше следващата сутрин. Очите го боляха от светлината. Имаше усещането, че в главата си има тумор и че стомахът му е пълен с отрова. В една такава сутрин смътно си спомняше, че предишната вечер беше накарал диджея да пусне «О, Каръл!» и го беше заплашил, че ще го убие, ако я спре. Друг път се беше събудил до бившата жена на Франк Пийсли. Тя хъркаше, защото носът й беше счупен. Възглавницата й беше подгизнала от кръв и Съли не можеше да си спомни дали той й е счупил носа, или шибаният Пийсли го е направил. Искаше да го е направил Пийсли, но знаеше, че може да е и той. През дните преди да открият В. (виаграта), когато имаше проблеми със секса, побесняваше. За щастие, когато жената се събуди, нищо не си спомняше. Той се сети как стоеше със свалени гащи насред стаята.