Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— За какво е палецът? — попита Дийфенбейкър. — Хайде, Съли, направо ме убиваш.

Съли погледна към свития си палец. После вдигна очи към Дийфенбейкър, който сега носеше очила и имаше шкембенце (което ветераните обикновено наричаха „къщата, която построи бирата“), но който все още пазеше онзи слаб младеж от едно време някъде вътре в себе си. После погледна пак палеца си и го издигна нагоре, сякаш иска да спре кола на стоп.

— Ветераните от Виетнам носят зипо — рече той. — Носят го поне докато не престанат да пушат.

— Или докато не се разболеят от рак — добави Дийфенбейкър. — Тогава техните жени им го взимат от ръцете.

— Това се случва на онези, които не са разведени — продължи Съли и двамата се засмяха. Така се почувстваха по-добре. Е, не съвсем добре, но вътре се чувстваха по-зле. Музиката беше потискаща, а миризмата на цветя — направо отблъскваща. Тази миризма караше Съли да си спомня за делтата на река Меконг.

— Значи все пак не си си изгубил топките? — попита Дийф.

— Не, никога не успях да стана част от страната на Джейк Барне.

— На кого?

— Няма значение. — Той не обичаше много книгите и не беше чел кой знае колко (неговият приятел Боби си падаше по тях), но библиотекарят във възстановителния център му беше дал „Слънце изгрява (фиеста)“ и Съли я беше прочел три пъти. Тогава тази книга му изглеждаше толкова важна, колкото беше за Боби навремето „Повелителят на мухите“. Сега Джейк Барне изглеждаше маловажен — един малък човек с малки проблеми.

— Така ли?

— Да. Мога да си легна с някоя жена. Не мога да имам деца, но мога да си легна с жена. Необходими са много приготовления и накрая всичко изглежда като много шум за нищо.

Дийфенбейкър мълча известно време. Седеше и гледаше ръцете си. Когато вдигна глава, Съли си помисли, че ще каже, че трябва да тръгва, едно бързо сбогуване и след това щеше да погледне към следващата битка (Съли си мислеше, че за него днес битките са свързани с продаване на компютри с чудодейното нещо в тях, наречено интел-пентиум), но Дийфенбейкър не каза това.

— А какво става със старата дама? — попита той. — Виждате ли се или вече я няма?

Съли усети страх.

— Каква стара дама? — Не си спомняше да е казвал на някого за това, но вероятно го беше направил. Може би беше казал на Дийфенбейкър, когато се бяха срещнали на онези сбирки. За него те не представляваха нищо друго освен пиянски истории, от които голяма част му се губеше.

— Старата мамасан — рече Дийфенбейкър и отново извади цигарите си. — Онази дето я уби Маленфант. Каза, че продължаваш да я виждаш. Понякога била облечена в различни дрехи, но си била все тя. Така каза. Още ли я виждаш?

— Ще ме черпиш ли една цигара? — попита Съли. — Никога досега не съм пушил „Дънхил“.

По радиото Дона Съмър пееш за някакво лошо момиче. Съли се обърна към мамасан , която както обикновено беше облечена в зелените си панталони и оранжевата риза.

— Маленфант никога не е бил луд — рече той. — Не беше по-луд, от който е да е друг. Полудяваше, когато играеше на карти. Винаги търсеше още трима, за да седнат и да играят, но това не означава, че наистина е бил луд. Не беше по-луд от Пагс и неговите хармоники и от онези, които смъркаха кокаин. Освен това Рони помогна Да извадим онези от хеликоптера. В джунглата имаше виетнамци, които стреляха като луди. Маленфант е видял Как Убиват лейтенант Пакър, но въпреки това стоеше там. — Не бяха избягали и Фаулър, и Хак, и Слокъм, и Пийсли, самият Съли. Дори и след като бяха убили Пакър, те продължаваха напред. Бяха смели момчета. И ако тази смелост беше загубена във война, измислена от тъпи стари мъже, означаваше ли това, че е била безсмислена? В този смисъл означаваше ли, че каузата на Каръл Джърбър беше справедлива, след като бомбата беше избухнала в грешен час? По дяволите, много бомби бяха избухнали не когато трябва във Виетнам. Какво друго беше Рони Маленфант, когато се замислеше човек, ако не една бомба, която беше избухнала в неподходящо време?

Старата мамасан продължаваше да го гледа. Приятелката му с побелели коси и сплетени в скута й ръце седеше до него в колата.

— Те ни обстрелваха поне от две седмици — продължаваше Съли. — Откакто напуснахме долината А Шау. В Там Бой победихме, а когато побеждава, човек върви гордо, но ние отстъпвахме като стадо страхливци. По дяволите, дълго време след това не се чувствахме като герои. Нямахме никаква подкрепа. Направо ни изцедиха. Скапаната виетнамизация! Това беше такава шега!