Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Движението по шосе И-95 вече напълно беше спряло с изключение на колите край приближаващото се отклонение. По неизвестната радиостанция вече бяха пуснали песента „Потанцувай с музиката“. Ако беше тук, Сколъм щеше да подскача на седалката и да си тананика. Съли започна да барабани с пръсти по кормилото.

Докато слушаше песента, Съли се обърна към съседната седалка и видя старата мамасан. Тя седеше на седалката. Просто седеше, сплела жълтите си ръце в скута си, облечена в зелените панталони, оранжевата риза и червените китайски гуменки.

— Здрасти, стара кучко — рече Съли по-скоро радостен, отколкото притеснен. Преди колко време тя си беше показала носа? Май я беше видял на Нова година, когато се беше напил до козирката. — Защо не дойде на погребението на Пагс? Новият лейтенант питаше за теб.

Тя не отговаряше, но кога ли го беше правила? Седеше там с ръце в скута и не откъсваше очи от него. Старата мамасан не приличаше на призрак от холивудски филм. Не можеше да погледнеш през нея и никога не си променяше формата. На едната ръка имаше вързана вълнена кърпа. Виждаше съвсем ясно всяка една бръчица по ръцете и лицето й, но когато се опита да я докосне, тя изчезна. Тя беше един дух, а къщата, в която живееше, беше главата му.

Не се променяше. Никога нямаше да оплешивее или да има нужда от очила. Не беше умряла като Клемсън, Пагс, Пакър или момчетата от хеликоптерите (дори и двамата, които бяха измъкнали от хеликоптера, покрити с пяна от пожарогасителите, бяха починали). Тя не беше изчезнала, както беше направила Каръл. Не, старата мамасан се появяваше от време на време и въобще не се беше променила. Преди много години наистина беше умряла, когато Маленфант я удари с приклада на автомата си в корема и после съобщи на всички, че иска да й отреже главата. Оттогава обаче тя не спираше да го навестява.

— Къде се губиш, скъпа? — Ако някой от някоя друга кола видеше, че устните му се движат, щяха да решат, че си пее заедно с радиото. Дори и да си мислеха нещо друго, на него не му пукаше. Той беше видял ужасни неща, за съществуването на които никой от тези хора дори и не подозираше. И какво, ако някой го видеше да си приказва сам в колата? Това си беше лично негова работа.

Съли погледна пътя пред себе си, опитвайки се да разбере защо бяха спрели (не се виждаше; никога не се виждаше какво става отпред, а просто трябваше да седи и да чака), а след това погледна назад. Понякога, когато го правеше, тя си отиваше. Не и този път. Сега просто си смени дрехите. Все още беше с червените гуменки, но сега носеше униформа на медицинска сестра: бели панталони, бяла престилка, на която беше закачен златен часовник, малка бяла шапка с черна ивица. Ръцете й стояха в скута и тя продължаваше да го гледа.

— Къде беше, Мама? Липсваше ми. Знам, че звучи странно, но е истина. Трябваше да видиш новия лейтенант. Направо беше изумително. Навлязъл е във фазата на блестящите темета. Отгоре е напълно плешив… Исках Да кажа лъскав.

Старата мамасан не отговаряше и Съли не беше учуден.

Край погребалното бюро имаше алея с малка зелена пейка, поставена до стената. До единия край на пейката имаше кофа, пълна с пясък. Дийфенбейкър седна от тази страна, извади цигара (пушеше „Дънхил“, много впечатляващо) и после предложи на Съли.

— Не, наистина ги отказах.

— Отлично. — Дийф извади зипото си и запали цигарата, а Съли забеляза нещо странно: никой от ветераните от Виетнам не палеше цигарите си с кибрит или с газовите запалки еднодневки; всички ветерани носеха зипо. Разбира се, това може би не беше истина. Или беше?

— Все още накуцваш — рече Дийфенбейкър.

— Да.

— Сега изглеждаш по-добре. Последният път, когато те видях, не беше така. Особено след като обърна няколко на бара.

— Още ли ходиш на сбирките? Още ли се събират на пикник и на онези други глупости?

— Мисля, че продължават да го правят, но аз не съм ходил от три години. Започна да става много депресиращо.

— Да. Тези, които не са болни от рак, се пропиха. Другите, които отказаха пиенето, се тъпчат с наркотици.

— Забелязал си?

— Разбира се, че забелязах.

— Предполагам това не трябва да ме учудва. Никога не си бил един от най-умните хора на света, Съли-Джон, но си много наблюдателен кучи син. Дори и тогава. Както и да е. Изглежда си се преборил с основните проблеми — алкохола, рака и депресията. А, да, и зъбите. Не съм срещал досега ветеран от Виетнам, който да няма проблеми със зъбите… ако са му останали, разбира се. Какво ще кажеш за себе си, Съли? Как са ти зъбите?