Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

По непонятни причини, след като я беше разбрал по-добре, тя започна да се появява все по-рядко. Вместо да се чувства заплашен или да се страхува, когато тя се появяваше, той изпитваше радост. Чувстваше се така както се чувстват хората, когато се срещат със стар приятел, който си е заминал, но от време на време се връща, за да ги навести.

Сега вече живееше в град Милфорд на четирийсет километра от Харуич и на стотици светлинни години в един друг смисъл. Харуич беше градът, в който Съли беше прекарал детските си години заедно с Боби Гарфийлд и Каръл Джърбър. Сега родният му град се беше превърнал в предградие на Бриджпорт, в което хората не се разхождаха по улиците през нощта. Всеки ден се връщаше там, защото фирмата му за продажба на коли се намираше в Харуич („Съливан Шевролет“ беше първокласна фирма и от четири години насам печелеше много добре), но вечер винаги си тръгваше в шест часа или най-късно в седем и може да се каже, че се радваше, че го прави.

През този летен ден той караше по шосе И-95, но бе излязъл от дома си по-късно и не беше отбил по отклонение 9 към Харуич. Днес той беше взел един нов шевролет (беше синя, с широки гуми и всеки път, когато се приближеше към някоя кола, шофьорът в нея намаляваше скоростта, защото си мислеше, че го настига полицай) и беше карал чак до Ню Йорк.

Беше оставил колата в борсата за коли на Арни Мосбърг в Уест Сайд (когато си дилър на шевролети, никога нямаш проблем с паркирането). После беше отишъл да напазарува, да хапне и след това тръгна за погребението на Пагано.

Пагс беше един от хората в хеликоптера тогава. Двамата бяха заедно и в селото преди това. Бяха заедно и по време на последната засада, която всъщност беше предизвикал Съли, като беше стъпил на мина или беше задействал скрита граната. От всички страни бяха наскачали малките мъже в черни пижами и бяха открили огън. Докато бягаха, Пагс беше грабнал Воленски, който бе ранен в гърлото. Пагс беше подгизнал от кръвта на Воленски (Съливан всъщност не си спомняше да е видял това; тогава той беше пропаднал в своя собствен ад), но това беше хубаво по някакъв начин, защото така той не виждаше собствената си кръв. После Пагано беше облян с кръвта и мозъка на приятеля на Маленфант, когато Слокъм му пръсна главата. По лицето му бяха кръвта и мозъкът на Клемсън.

Съли не каза нито дума за това какво се беше случило с Клемсън в долината. Не беше споменавал и на доктор Конрой за това. Беше си замълчал. Всеки един от тях си беше замълчал.

Пагс беше починал от рак. Старите приятели на Съли от Виетнам винаги умираха (е, те не бяха приятели, но използваха тази дума, защото нямаше все още друга, която да подхожда на ситуацията, в която бяха във Виетнам) от рак, наркотици или самоубийство. Обикновено ракът поразяваше дробовете или мозъка и след това се разпространяваше навсякъде из тялото, сякаш всичките тези мъже си бяха оставили имунната система някъде в джунглите. Дик Пагано беше починал от рак на панкреаса От същото беше умрял и Майкъл Ландън. Ковчегът му беше отворен и Пагс изглеждаше дори красив. Жена му беше накарала хората от погребалното бюро да го облекат в костюм, а не в униформа. Тя вероятно дори не се беше сетила за униформата, въпреки ордените, които беше получил Пагано. Пагс беше носил униформата си две или три години. Тези години бяха като умопомрачение, все едно го бяха затворили на някакво място, където действителността му се губеше, защото е пиян. В такива моменти човек си мисли, че е способен да убие някой от мъжете в бара или да подпали църквата, където жена му води неделното училище. Съли не си спомняше някои от тези хора да е искал да бъде погребан във военната си униформа.

Дийфенбейкър — Съли все още го възприемаше като новия лейтенант — също беше дошъл на погребението. Не го беше виждал от доста време и двамата имаха да си кажат много, въпреки че говореше предимно Дийфенбейкър. Съли не смяташе, че приказките ще променят нещо, но се вслушваше в това, което казваше лейтенантът. Думите на лейтенанта звучаха доста налудничаво. През целия път обратно до Кънектикът тази мисъл не го напусна.

Намираше се на моста Трибороу и се движеше на север. Беше два часът следобед и щеше да избегне задръстванията. „Движението по моста Трибороу е нормално, както и по магистралата на север“ — съобщаваха от хеликоптера, който наблюдаваше шосетата из града. Днес хеликоптерите ги използваха за такива неща. Наблюдаваха Движението по пътищата.

Не забеляза, че малко преди Бриджпорт колите започнаха да се движат по-бавно. Беше сменил станцията и вече слушаше музика, потънал в мисли за Пагс и хармониката му. Това беше едно старо клише от военните филми за редника, който свири на хармоника в нощта, но Пагано, Господи… Пагано можеше да накара кръвта ти да за кипи с неговата хармоника. Свиреше ден и нощ, докато един от командващите — може би Хексли или дори Гарет Слокъм — не му беше казал да престане, ако не иска да се превърне в първия човек на света с имплантирана хармоника в задника.