Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Кажи ей.

— Вие двамата така сте се загрижили какво ще кажа на Гаретсън и Ебърсоул… сигурно имам комплекс за малоценност или кой знае, ама ми е трудно да повярвам, че цялата тая грижа е за мене. Да не сте решили за разнообразие да походите на училище?

— Мислиш ли, че ако решим, имаме шанс да успеем? — попита Скип.

— Може и да успеете. Помня още нещо от онази вечер. При това доста ясно.

Мислех, че ще разкаже как сме му се смели — и Скип така си помислил, както ми сподели по-късно — но не беше това.

— Ти ме пренесе през вратата на кабинета — обърна се към моя приятел. — И не ме изпусна.

— Няма страшно. Не си толкова тежък.

— И все пак… умирането е едно нещо, но никой не обича да го изпускат на пода. Много е безславно. И понеже не ме изпусна, ще ти дам един добър съвет. Отпиши се от спортната програма, Кърк. Освен ако не си на спортна стипендия и няма как да издеяниш без нея.

— Защо?

— Защото ще те направят друг човек. Може би ще отнеме малко по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се превърне Дейвид Диърборн в Милото от запаса, но в крайна сметка резултатът ще е същият.

— Ти какво разбираш от спорт? — меко отвърна Скип. — Какво разбираш от игра в отбор?

— Просто знам, че в наши дни не е добре да си в униформа — отвърна Стоук, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Но пък както знаем от Каръл, в наши дни е добре да си момиче. През 1966 беше хубаво да си момиче.

Върнахме се в общежитието и се качихме в моята стая да учим. В другия край на коридора Рони, Ник, Лени и останалите гонеха Кучката. След малко Скип затвори вратата, за да не чуваме шума, и когато и това не помогна, пуснах малкия грамофон на Нейт и заслушахме Фил Окс. Окс вече не е на този свят — мъртъв е и той, наред с майка ми и Майкъл Ландън. Обеси се на колана си горе-долу по времето, когато Стоук Джоунс стана виден деец на Грийнпийс. Процентът на самоубийствата сред оцелелите обитатели на Атлантида е сравнително висок. И нищо чудно — когато твоят континент потъне изпод краката ти, това не може да не ти се отрази на мозъка.

Ден-два след като посетихме Стоук в лазарета, се обадих на майка си и й казах, че ако наистина може да си позволи да ми изпрати малко допълнителни средства, бих желал да се вслушам в думите й и да си наема помощник. Тя не ме разпитва и не ми се кара — моята майка е такава, щом не се кара, значи бая си го загазил — но след три дни получих запис за триста долара. Към тях прибавих печалбата си от хартс — с изумление открих, че съм събрал осемдесет долара. Това са доста петачета.

Не казах на мама, но с нейните пари всъщност наех двама учители — един докторант, който ми помагаше да разгадая тайните на тектонските плочи и континенталния шелф, и един студент последен курс от „Кинг“, който пушеше трева и помагаше на Скип с антропологията (а може и да му е написал една-две курсови работи, макар че не съм сигурен). Този тип се казваше Харви Бръндидж и беше първият човек на света, който каза: „Ега си и свинщината, братче!“ в мое присъствие.

Двамата със Скип посетихме декана на хуманитарния факултет — нямаше как да отидем при Гаретсън, не и след ноемврийското събрание в залата на общежитието — и изложихме пред него проблемите си. Теоретично никой от нас се числеше към неговия факултет, защото като първокурсници тепърва щяхме да си избираме специалност, но деканът Рандъл ни изслуша. Препоръча ни да обиколим един по един преподавателите си и да обясним проблема… и малко или повече да се оставим на тяхната милост.

Така и направихме, но ни беше изключително неприятно — една от причините за здравата приятелска връзка помежду ни в онези години бе, че и двамата бяхме получили подобаващо за един янки пуританско възпитание, според което човек не моли за помощ, освен ако няма никакъв друг избор, а дори и тогава не моли. Съумяхме да проведем всички тези срамни посещения единствено благодарение на приятелската система. Докато Скип говореше със своите учители, аз го чаках в коридора и палех цигара след цигара. Като дойдеше мой ред, той също ме чакаше.

Нашите преподаватели се оказаха далеч по-снизходителни, отколкото очаквах — повечето протягаха ръка не само да ни помогнат да наваксаме, но и да изкараме достатъчно високи бележки, за да задържим стипендиите. Единствен преподавателят на Скип по висша математика се оказа напълно бездушен, но пък там Скип се справяше достатъчно добре и без специална помощ. След години си дадох сметка, че пред мнозина от тези хора решението е било въпрос на морал, не толкова на академични принципи: не са искали да прочетат името на бивш свой студент в списъка със загинали и да се питат дали не са донякъде виновни; да си казват, че разликата между две и три минус е всъщност разликата между здраво и читаво момче и безчувствено, сляпо и глухо създание в някоя клиника за ветерани.