Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Били Марчант го имал на якето си.

Брад Уидърспун го изрисувал с мастило на синята си шапчица на първокурсник. Тя била тикната някъде в дрешника, сигурно под мръсното бельо, дето забравил да го занесе на майка си да го изпере.

Ник Праути го нарисувал на любимите си плочи на МС5 и Уейн Фонтана и „Инакомислещите“.

— Какво мислене, бе, ти нямаш капка мозък, запъртък такъв! — измърмори Рони и неколцина се изсмяха, сподавяйки смеха си в шепи.

Още няколко души обясниха, че имат знака на мира, изрисуван по книгите и дрехите си. Всички твърдяха, че го били направили дълго преди да се появи надписът на северната стена на „Чембърлейн“. За капак на цялата сюрреалистична постановка Хю се изправи, излезе на пътеката между столовете, запретна крачолите на панталоните си и ни показа косматите си пищялки и пожълтелите хавлиени чорапи. Знакът на мира беше изрисуван и на двата с помощта на маркера за пране, който госпожа Бренан беше пратила на синчето си в колежа, но който то сигурно въобще не бе използвало досега.

— Нали виждате — заключи Скип, като привършихме да показваме и да изреждаме всичките си притежания с този символ, — би могъл да е всеки един от нас.

Милото бавно повдигна глава. Беше си възвърнал нормалния цвят на лицето, но около лявото му око бе останало червено петно. Като пришка.

— Защо лъжете заради него? — попита той. Изчака, но никой не му отговори. — Готов съм да се закълна, че преди ваканцията никой от вас нямаше вещи с този знак, и се обзалагам, че повечето нямаха такива до тази вечер. Защо лъжете заради него?

Никой не отвърна. Мълчанието се проточи. Във въздуха витаеше някаква сила, която всички долавяха безпогрешно. Но на чия страна беше тя? На наша или на тяхна? Не се знае. И до ден-днешен не мога да кажа.

После деканът Гаретсън се качи на трибуната. Милото отстъпи, като че без въобще да го забележи. Деканът ни удостои с бодра усмивчица.

— Това е глупаво. Онова, което господин Джоунс е написал на стената, е глупост, а всички тези лъжи са още по-нелепи. Кажете ни истината. Признайте си.

Всички продължаваха да мълчат.

— Утре сутринта ще разговаряме с господин Джоунс — вметна Ебърсоул. — Може би след това някои вас ще пожелаят да представят нещата по по-друг начин.

— О, Боже, не бих повярвал и на дума от приказките на Стоук — отвърна Скип.

— Правилно, нашият Хръц-Хръц е пълна откачалка — допълни Рони.

Тези думи предизвикаха изненадващо умилителен смях.

— Пълна откачалка! — с блеснали очи се провикна Ник. Беше обзет от поетично въодушевление, сякаш току-що бе открил le mot juste 38 38 Букв. Точната дума (фр.) — Б.пр. . — Пълна откачалка, н-даа, такъв си е нашият Хръц-Хръц!

И за завършек на днешния ден, в който лудостта взимаше пълно надмощие над разума, Ник започна да имитира местния янки диалект със зловеща правдоподобност:

— Ай, да му съ не види, ай Божке, момчето е смахнато! Липсва му някоя гайка! Разхлопали са му съ дъските на старата чутура! Ни е съвсем в час! И е…

Ник се усети, че Ебърсоул и Гаретсън го гледат. Ебърсоул бе изпълнен с презрение, а Гаретсън — с любопитство, сякаш нашият състудент бе някакъв нов щам бактерия, която бъка под микроскопа.

— …как да ви кажа, главата му не е много в ред — заключи Ник с нормален тон, чувствайки се център на вниманието — усещане, което тегне като проклятие над всички велики артисти. И бързо си седна.

— Но аз нямах предвид точно това — обясни Скип. — Не говоря и за недъга му. Стоук открай време киха, кашля и носът му тече. Не може да не си забелязал и ти, Мило.

Етажният не отговори и този път дори не реагира на прякора. Сигурно вече беше съсипан от умора.

— Само искам да кажа, че е в състояние да каже какво ли не. Може би дори да си вярва. Но в действителност изобщо не осъзнава какво точно става.

Ебърсоул отново се усмихна ледено:

— Мисля, че схващам същината на вашия довод, господин Кърк. Искате да ни уверите, че господин Джоунс не е отговорен за надписа на стената, но дори ако си признае, не бива да приемаме думите му за чиста монета.

Скип се усмихна — с хиляда вата усмивка, от която сърцата на момичетата се разпърхваха като птичета.

— Абсолютно. Точно това е същината на моя довод.

Последва кратко мълчание, после деканът изрече думите, които спокойно можеха да послужат за епитафия на цялата епоха:

— Момчета, вие ме разочаровате. Да си вървим, Чарлз, няма какво повече да правим тук.

Гаретсън стисна куфарчето си, извърна се рязко и закрачи към изхода.