Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

След една подобна среща — когато семестриалните изпити вече застрашително наближаваха, Скип отпраши да зубка и да се налива с кафе в Мечешката бърлога със своя помощник по антропология. Аз бях на смяна в стола. Когато най-сетне изключихме конвейера, се върнах в общежитието да уча. На минаване през фоайето реших да си проверя пощата и вътре намерих розово известие за бандерол.

Беше опакован с амбалажна хартия и канап, но беше освежен с лепенки с коледни камбанки и имел. Адресът на подателя ми се отрази като неочакван юмрук под лъжичката: Каръл Джърбър, Броуд Стрийт № 172, Харуич, Кънектикът.

Не бях опитвал да й се обаждам, и то не само защото бях зает да спасявам собствената си кожа. Мисля, че не си бях дал сметка за истинската причина чак докато видях името й на пакета. Бях убеден, че се е върнала при Съли-Джон. И че онази нощ, когато правихме любов в моята кола под звуците на старите шлагери, вече е минало. Че аз съм вече минало.

На малкия грамофон на Нейт се въртеше Фил Окс, н самият Нейт хъркаше, похлупен с един брой на „Нюзуик“. На корицата имаше снимка на генерал Уилям Уестморленд. Седнах на бюрото, посегнах да развържа канапа, после се замислих. Пръстите ми трепереха. „Сърцата са яки — каза тя. — Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.“ Права е, разбира се, но като гледах коледния подарък, който ми беше изпратила, моето ме болеше, при това много. И макар че грамофонът въртеше Фил Окс, долавях по-стара и по-мелодична музика. Чувах „Платърс“.

Дръпнах канапа, скъсах тиксото, махнах кафявата ха тия и най-сетне се добрах до малка бяла кутия от универсален магазин. Вътре беше скрит моят подарък, опакован в лъскава червена хартия и вързан с бяла копринена панделка. Имаше още квадратен плик, адресиран до мен вече познатия ми почерк. Отворих плика и измъкнах картичка марка „Холмарк“ — когато държите да изпрати най-доброто, и така нататък. Като отворих картичката подаръка ми изпадна изрезка от вестник. Изданието се наричаше „Харуич Джърнъл“. В горното поле, точно над заглавието, Каръл беше написала: „Този път успях — Пурпурно сърце! Не се тревожи — 5 шева в спешно отделение и се прибрах за вечеря.“

Заглавието гласеше: „6 РАНЕНИ, 14 АРЕСТУВАНИ в ПРОТЕСТНА ДЕМОНСТРАЦИЯ ПРЕД ВОЕННОТО ОКРЪЖИЕ, КОЯТО ПРЕРАСНА В ПОБОЙ“. Снимката беше пълен контраст на предишната от вестника в Дери, на която всички — дори ченгетата и строителните работници, които набързо бяха импровизирали собствена контрапротестна демонстрация — изглеждаха някак спокойни. В „Харуич Джърнъл“ обаче хората изглеждаха доста разгневени, объркани и на около две хиляди светлинни години от „спокойни“. От едната страна се виждаха някакви типове със строителни каски на главите и татуировки по мускулестите ръце, а на лицата им бе изписано омерзение — срещу тях гневни младежи с дълги коси. Един дори бе протегнал ръце на презрително нахилено трио от противника, сякаш искаше да им каже: „Елате де, разкъсайте ме на парченца.“ Между двете групи стояха полицаи, на вид напрегнати и изнервени.

Отляво (Каръл беше нарисувала стрелка, сякаш и сам нямаше да видя) беше познатото яке с надпис „Харуичка гимназия“. Главата пак беше извърната, но този път право срещу обектива. Кръвта, която се стичаше по лицето, се виждаше много по-ясно, отколкото ми се искаше. Да си Драска шеговити стрелкички и майтапчийски забележки в полето колкото си иска — но на мен никак не ми беше до майтап. Това по лицето й да не е шоколадов сироп! Някакво ченге я стискаше за ръката. Но момичето на снимката явно нямаше нищо против — нито против ченгето, нито против разбитата си глава, от която течеше кръв (ако този миг въобще забелязваше, че й тече кръв). Момичето на снимката се усмихваше. В едната си ръка стискаме лозунг „СПРЕТЕ УБИЙЦИТЕ!“ Другата размахваше пред обектива с протегнат показалец и среден пръст под формата на латинското V. V като victory, реших тогава, но, разбира се, значението на този знак беше съвсем друго. През 1969 V вървеше с пилешкото краче като домати със сирене.

Набързо прегледах текста на статията, но не намерих нищо интересно. Протест… контрапротест… епитети… хвърляли камъни… няколко юмручни схватки… дошла полиция. Тонът на писанието беше едновременно надут, отвратен и покровителствен — напомняше ми за Гаретсън и Ебърсоул в залата в общежитието онази прословута вечер. „Момчета, вие ме разочаровате.“ Само трима от арестуваните били задържани, другите били освободени по-късно на същия ден — значи сигурно всичките са били под двайсет и една години.