Стивън Кинг: Сблъсък

Бензиностанцията на Хапскомб беше в северните покрайнини на Арнет — скапано малко градче, разположено на около двеста километра от Хюстън. И тази вечер постоянното присъствие бе тук — седяха около касата, пиеха бира, бъбреха лениво и гледаха как буболечките кръжат около голямата неонова реклама.

С правото на собственик Бил Хапскомб дрънкаше каквото му хрумне и другите го слушаха търпеливо, макар че беше кръгъл глупак. Същото уважение биха очаквали от посетителите, ако и те имаха подобно заведение. Само че нямаха. За Арнет бяха настанали тежки времена. През 1980 година в градчето имаше фабрика за картонени изделия (предимно чинийки за еднократна употреба) и фабрика за електронни калкулатори. Сега фабриката за картон беше закрита, а другата едва креташе — оказало се бе, че в Тайван произвеждат далеч по-евтино не само портативни телевизори и транзистори, но и калкулатори.

Норман Бруът и Томи Уонамейкър, които преди работеха в картонената фабрика, сега вече не се брояха и за безработни — можеха да разчитат само на социални помощи. Хенри Кармайкъл и Стю Редман още се крепяха във фабриката за калкулатори, но рядко им се случваше да работят по повече от трийсет часа седмично. Виктор Палфри беше пенсионер и от беднотия пушеше вонящи, саморъчно свити цигари.

— Чуйте какво ще ви река — заяви Хап, като подпря длани върху коленете си и се приведе напред. — Ония просто трябва да кажат: „Майната й на тая инфлация. Майната му на тоя външен и вътрешен дълг. Имаме си печатници, имаме и хартия. Що не вземем да отпечатаме петдесет милиона банкноти по хиляда долара и с Божия помощ да ги пуснем в обръщение?“

До 1984 година Палфри бе работил като механик и сега единствен съхраняваме поне малко самоуважение — колкото да оспорва най-идиотските твърдения на Хап. Свивайки поредната зловонна цигара, той възрази:

— Това няма да помогне. Ако го направят, просто ще стане като в Ричмънд през последните две години от Гражданската война. По онова време ако човек искал да купи парче джинджифилов хляб, давал на фурнаджията един конфедеративен долар, а онзи слагал банкнотата върху хляба и режел докъдето е стигнала. Парите са най-обикновена хартия и толкоз.

— Да, ама някои хора не мислят като теб — кисело рече Хап. — По-точно тия, дето имам да им връщам пари. И напоследък стават все по-нетърпеливи.

Стюарт Редман, един от най-мълчаливите мъже в Арнет, седеше върху напукания пластмасов стол с кутия бира „Пабст“ в ръката и гледаше през широкия прозорец на бензиностанцията към шосе 93. Много добре знаеше що е бедност. С бедността бе израснал в това градче. Баща му, по професия зъболекар, бе починал още преди Стю да навърши седем години, оставяйки жена си да отглежда в оскъдица три невръстни деца.

Майка му бе започнала работа в закусвалня „Червената топка“ на паркинга за камиони северно от Арнет — заведението и сега щеше да се вижда от бензиностанцията, ако не беше изгоряло през 1979 година. Заплатата на сервитьорка криво-ляво засищаше четири гърла, но с това се изчерпваше всичко. От деветгодишна възраст и Стю се хвана на работа — отначало при Родж Тъкър, собственика на „Червената топка“ където ходеше след училище да разтоварва камиони срещу трийсет и пет цента на час, а по-късно в кланицата на съседното градче Брейнтри, където трябваше да крие възрастта си, за да превива гръб по трийсет часа седмично срещу минимална надница.

Докато слушаше как Хап и Вик Палфри разговарят за парите и загадъчната им способност да се изпаряват, той си припомни как отначало дланите му се разраняваха до кръв от безкрайното влачене на количките с кожи и черва. Бе опитал да скрие това от майка си, но тя го забеляза още преди да е минала първата седмица. Разплака се, а не беше от жените, които плачат за щяло и нещяло. Но не го помоли да напусне работа. Сама разбираше положението. Беше реалистка.

Донякъде мълчанието му се дължеше на факта, че никога не бе имал време да си намери приятели. Трябваше да учи и да работи. В годината, когато започна работа, по-малкият му брат Дев умря от пневмония и Стю така и не го прежали Навярно се чувстваше виновен. Не забравяше, че бе обичал Дев повече от всичко на света, но при смъртта му изпита облекчение, защото щяха да хранят едно гърло по-малко.