Стивън Кинг: Сблъсък

Когато ме питат: „Как пишете?“, аз неизменно отговарям: „Дума по дума“ и също тъй неизменно отговорът ми бива отхвърлен. Но друго няма. Звучи прекалено просто, за да е истина, но помислете например за Великата китайска стена — камък по камък, драги ми господа. Това е. Камък по камък. А пък съм чел, мама му стара, че човек можел да види тая чудесия от космоса даже и без телескоп.

За читателите, които наистина се интересуват, ще спомена че описах създаването на романа в „Злокобен танц“ — едно доста разхвърляно, но поучително проучване на жанра „хопър“, което публикувах през 1981 година. Не ви рекламирам тази книга; просто казвам, че ако ви интересува, историята е там, макар че я описах не защото е интересна сама по себе си, а за да илюстрирам съвсем друга гледна точка.

Що се отнася до настоящото издание, същественото е, че от оригиналния ръкопис бяха съкратени около четиристотин страници. И това не стана по настояване на издателя; ако беше така, навярно бих оставил книгата да живее и евентуално да потъне в забрава така, както бе публикувана.

Но съкращенията бяха направени по настояване на финансовия отдел. Там пресметнаха производствените разходи, съпоставиха ги с печалбите от продажбата на предишните ми четири романа и решиха, че пазарът може да изтърпи цена около 12,95 долара (сравнете я със сегашната цена, скъпи приятели и съседи!). Запитаха ме дали сам ще си направя съкращенията, или предпочитам да го стори някой от редакторския отдел. Неохотно се съгласих да извърша операцията собственоръчно. Мисля, че свърших доста добра работа, особено за автор, когото непрекъснато обвиняват в словесна диария. Струва ми се, че в първото издание най-жестоко пострада пътешествието на Боклука от Индиана до Лас Вегас. И все пак, би рекъл някой, ако всичко е разказано, защо е всичкият този труд? Не е ли наистина прищявка? Надявам се да не е; в противен случай ще се окаже, че през голяма част от живота си просто съм прахосвал безценното време. Смятам обаче, че в истински добрите истории цялото винаги е нещо повече от сбора на отделните части. Ако не беше така, бихме могли да приемем за напълно задоволителна следната версия на „Хензел и Гретел“:

Хензел и Гретел били две дечица с добър баща и добра майка. Добрата майка умряла и бащата се оженил за една гадна мръсница. Тая кучка искала да изрита децата от къщи, та да й останат повече пари за модни парцали и мазила. С тормоз и натякване заставила безволевия си мъж да отведе Хензел и Гретел в гората и там да ги погуби, В последния момент бащата се смилил и пощадил дечицата, тоест оставил ги живи, та да загинат от глад и студ в гората, вместо да посрещнат бързата и милосърдна смърт ножа му. Като се лутали насам-натам, те открили захарна къщичка. Къщичката принадлежала на вещица, която се занимавала с човекоядство. Тя заключила децата и се заканила да ги изяде, когато затлъстеят. Но децата надхитрили вещицата. Хензел я метнал в собствената й фурна. После намерили съкровището на вещицата, а трябва да са намерили и карта, защото в крайна сметка се прибрали у дома. Когато пристигнали, таткото теглил на мръсницата един шут и тримата заживели честито. Край.

Не знам какво ще кажете, но според мен този вариант губи по точки. Приказката е налице, само че не е елегантна. Прилича на кадилак със смъкнати хромови части и напълно остъргана боя, докато изпод нея се, покажат прозаичните ламарини. За движение — движи се, обаче не е шик , нали ме разбирате.

Не съм възстановил всичките четиристотин страници, липсващи в първото издание; едно е да си вършиш работата както смяташ за добре, съвсем друго — да прекаляваш с нахалството. Когато предадох съкратения вариант, част от онова, което захвърлих в редакторското кошче, напълно заслужаваше мястото Си и там ще остане завинаги. Но ми се струва, че други епизоди, като например сблъсъкът между Франи и майка и в началото на книгата, обогатяват онази многоплановост на повествованието, която лично аз като читател приемам с огромно удоволствие. Ако позволите още за миг да се върнем към „Хензел и Гретел“, може би ще си спомните, че злата мащеха заповядва на мъжа си да й донесе сърцата на дечицата като доказателство, че злощастният дървар е изпълнил нейната воля. Той обаче проявява смътни, зачатъци на разум, като й връчва две заешки сърца. Или пък да вземем знаменитата диря от трохи, която Хензел оставя, за да открие обратния път. Мисли хлапето, не се шегува! Обаче когато се опитва да тръгне назад, птиците са изкълвали трохите. И двата епизода не са особено съществени за цялостната история, но погледнато под друг ъгъл, именно те създават историята — това са великолепните и вълшебни късчета от изкуството на разказвача. Те превръщат скучното разказче в приказка, която повече от столетие очарова и ужасява читателите.

Читать дальше