Стивън Кинг: Сблъсък

По всяка вероятност нито една от моите добавки не може да се мери с дирята от трохи в „Хензел и Гретел“, но винаги съм съжалявал за факта, че никой освен мен и неколцина читатели на ръкописа в издателство „Дъбълдей“ не е имал шанса да срещне онзи безумец, който сам се нарича с простичкия прякор Хлапака… или пък да разбере какво ще му се случи пред входа на тунела, срещу който има още един тунел на половин континент разстояние — тунелът „Линкълн“ в Ню Йорк, през който минават двама от героите в началото на романа.

И тъй, Верни Читателю, пред тебе е „Сблъсък“ в онзи вид, в който авторът от самото начало желаеше да го види под печатарските машини. За добро или за зло вече всички хромови части са на местата си. А последното обяснение за това ново издание е и най-простото. Макар че никога не съм изпитвал предпочитания към този роман, изглежда, че тъкмо него обичат най-много хората, които харесват моите книги. Когато разговарям за творчеството си (правя го колкото се може по-рядко), хората винаги разпитват за „Сблъсък“. Те обсъждат героите като живи хора и често питат: „А какво става после с еди кой си?“, като че аз редовно получавам писма от своите герои.

Неизменно изниква и въпросът, дали романът някога ще бъде филмиран. Между нас казано, отговорът навярно е положителен. А дали филмът ще е добър? Не знам. Добри или лоши, филмите почти винаги осакатяват по някакъв странен начин фантастичните творби (разбира се, има и изключения; като пример веднага се сещам за „Вълшебникът от Оз“). При обсъждания на евентуалните изпълнители хората са готови да спорят до безкрайност за всяка роля. Винаги съм смятал, че от Робърт Дювал ще се получи великолепен Рандал Флаг, но някои читатели препоръчват артисти като Клинт Истууд, Брус Дърн и Кристофър Уокън. Всички те ми изглеждат подходящи, както и Брус Спрингстийн би бил твърде интересен в ролята на Лари Ъндърууд, ако някога реши да си опита късмета в актьорския занаят (а ако се съди по видеоклиповете му, той се справя доста добре… обаче моят личен избор би бил Маршал Греншоу). Но в крайна сметка мисля, че навярно е най-добре Стю, Лари, Глен, Франи, Ралф, Том Кюлън, Лойд и онзи мургав тип да принадлежат на читателя, който ще ги види през лещата на въображението тъй ярки и тъй променливи, както нито една камера не може да му ги представи. Та нали филмите са само една илюзия за движение, породена от хиляди неподвижни фотографии. А въображението се движи по вълните на своите приливи и отливи. Даже и най-добрите филми сковават фантазията — всеки, който е гледал „Полет над кукувиче гнездо“, а после е разлистил романа на Кен Киси, ще открие колко е трудно, а може би и невъзможно да освободи героя Рандъл Патрик Макмърфи от лицето на Джак Никълсън. Не твърдя, че това е лошо… но все пак е ограничение. Блясъкът на хубавата история се крие в нейната безграничност и неуловимост; всеки читател я притежава по свой начин.

В крайна сметка аз пиша само по две причини — за свое удоволствие и заради удоволствието на хората. И що се отнася до тави дълга история, наситена с мрачни християнски мотиви — дано да съм постигнал и едното, и другото.

24 октомври 1989 г.

— Сали.

Вместо отговор — глухо мърморене.

— Събуди се веднага, Сали.

Ново мърморене, този път малко по-ясно:

— … дей бе…

Той я разтърси с всичка сила.

— Събуди се. Трябва да ставаш!

Чарли.

Гласът на Чарли. Викаше я. Откога ли?

Сали бавно се изтръгна от съня.

Най-напред погледна часовника върху нощното шкафче — беше два и четвърт след полунощ. Странно, Чарли изобщо не трябваше да е тук, днес работеше нощна смяна. Сетне се вгледа малко по-внимателно и в гърдите й трепна някакво ужасяващо предчувствие.