Стивън Кинг - Сблъсък

Карла зяпна и от гърдите й се изтръгна протяжен звук. Отначало звукът ужасно напомняше свистенето на кипнал чайник. Сетне прерасна в пронизителен вой.

— Питър, в тази стая някога бе положен ковчегът на собствения ти син!

— Да. И затова не виждам по-подходящо място за освещаване на един нов живот. Това ще е кръвта на Фред. Живата кръв. Защото самият Фред е мъртъв от години, Карла. Отдавна се е превърнал в храна за червеите.

Тя изпищя и закри ушите си с длани. Питър се приведе и Дръпна ръцете й.

— Но червеите не са се добрали до твоята дъщеря и нейното бебе. Няма значение как е заченато; то е живо . Държиш се тъй, сякаш искаш да я пропъдиш, Карла. И какво ще ти остане тогава? Нищо, освен тази стая и един съпруг, който ще те ненавижда. Ако го сториш… би било по-добре да сме загинали и тримата заедно — аз, Франи и Фред.

— Качвам се горе да полегна — каза Карла. — Отвращавате ме. Мисля, че трябва да си легна.

— Ще ти помогна — обади се Франи.

— Не ме докосвай. Стой при баща си. Изглежда, че сте се наговорили как да ме унищожите пред очите на целия град Защо не вземеш просто да се настаниш в моята гостна Франи? Хайде, размажи кал по килима, хвърли в часовника пепел от камината. Защо не? Защо не?

Карла се разсмя и закрачи покрай Питър към коридора. Люшкаше се като пияна. Питър се опита да я прегърне. Тя се озъби и изфуча като котка.

Докато бавно се изкачваше нагоре по стълбата, търсейки на всяка крачка опора в абаносовия парапет, смехът й премина в ридания — тъй безпомощни и сърцераздирателни, че на Франи й се искаше да крещи и да повръща едновременно. Лицето на Питър бе придобило цвета на мръсен чаршаф. Когато стигна горе, Карла извърна глава и за миг залитна толкова силно, че Франи с ужас очакваше тя да се изтъркаля чак до най-долното стъпало. Погледна ги, сякаш искаше да каже нещо, после пак се обърна. След миг вратата на спалнята заглуши бурните звуци на скръб и страдание.

Баща и дъщеря се спогледаха изумени. Часовникът продължаваше да тиктака.

— Всичко ще мине — спокойно каза Питър. — Ще се съвземе.

— Дали? — запита Франи. Тя бавно пристъпи към баща си, подпря се на него и той я прегърна през раменете. — Не ми се вярва.

— Остави. Да не мислим сега за това.

— Трябва да се махна. Тя не ме иска.

— Трябва да останеш. Трябва да си тук, когато… ако… тя се опомни и открие, че все още има нужда от теб. — Той помълча. — Колкото до мене, сама знаеш, че си ми нужна.

— Татко — промълви младата жена и притисна глава към гърдите му. — О, татко. Съжалявам, ужасно съжалявам…

— Шшшшт — прошепна той и я погали по косата. Над главата й виждаше как прашните лъчи на следобедното слънце нахлуват през високите прозорци. В тази стая светлината беше винаги златиста и безжизнена като в музей или погребално бюро. — Шшшшт, Франи, обичам те. Обичам те.

Червената лампа светна. Помпите изсъскаха. Вратата се отвори. Този път човекът, който мина през нея, не беше с бял херметичен костюм — само на носа му имаше малък и лъскав дихателен филтър, напомнящ ония двузъби сребърни вилици, дето на шведска маса ги слагат до маслините.

— Привет, мистър Редман — каза той, докато крачеше през стаята. Протегна ръка в тънка гумена ръкавица и Стю бе тъй изненадан, че я стисна смутено. — Аз съм Дик Дейц. Денинджър ми каза, че отказвате да играете, докато някой не ви сьобщи резултата от мача.

Стю кимна.

— Добре. — Дейц седна на ръба на леглото. Беше дребен, мургав мъж и както седеше с лакти върху коленете, напомняше джудже от филм на Дисни. — И тъй, какво искате да узнаете?

— Мисля, че ще е най-добре да почнем от това защо не сте със скафандър като другите.

— Защото Джералдо ни подсказва, че не сте опасен. Дейц посочи към едно морско свинче зад двойното стъкло.

Животинчето беше в клетка, а до клетката стоеше Денинджър с безизразна физиономия.

— Значи Джералдо, а?

— От три дни насам подаваме на Джералдо въздух от вашата стая. Това, което измъчва приятелите ви, лесно се предава от човек на морско свинче и обратно. Ако бяхте вирусоносител, Джералдо би трябвало вече да е мъртъв.

— Но не поемате излишни рискове — сухо подхвърли Стю и посочи дихателния филтър.

— Не ми влиза в задълженията — отвърна Дейц с цинична усмивка.

— Какво открихте у мен?

Отговорът на Дейц бе гладък, сякаш предварително репетиран:

— Черна коса, сини очи, страхотен тен… — Той се вгледа изпитателно в Стю. — Не е смешно, нали?