Стивън Кинг - Сблъсък

Стю премълча.

— Искате ли да ме ударите?

— Не вярвам да е от полза.

Дейц въздъхна и се потърка между очите, сякаш тръбичките на филтъра дразнеха ноздрите му, сетне заяви:

— Слушайте. Когато нещата тръгнат зле, почвам да се шегувам. Някои пушат, други дъвчат дъвка. Просто така си укротявам нервите, това е. Не се и съмнявам, че мнозина знаят по-добри методи. А ако питате от какво сте болен Денинджър и колегите му ще отговорят категорично: от нищо.

Стю кимна спокойно. Но имаше чувството, че този дребосък отлично усеща какво облекчение е избухнало зад безизразното му лице.

— От какво са болни останалите?

— Съжалявам, информацията е секретна.

— Как се е разболял онзи тип, Кемпиън?

— И това е секретно.

— Предполагам, че е бил в армията. И някъде е имало злополука. Като онази с овцете в Юта преди трийсет години, само че много по-тежка.

— Мистър Редман, мога да попадна в затвора за една-единствена думичка — „горещо“ или „студено“.

Стю замислено потърка наболата си брада.

— Би трябвало да се радвате, че не ви казваме повече — продължаваше Дейц. — Знаете го, нали?

— Сигурно така оказвам услуга на родината — криво се усмихна Стю.

— Не, тия глупости са в стила на Денинджър — каза Дейц. — В цялата работа двамата с него сме дребни фигури, само че той е по-дребен и от мен. Колелце, нищо повече. Има много по-прагматична причина да бъдете доволен. Вероятно разбирате, че вие също сте засекретен. Просто сте изчезнал от лицето на земята. Ако узнаете прекалено много, ония отгоре може да решат, че ще е най-разумно да изчезнете завинаги.

Стю не каза нищо. Беше зашеметен.

— Но не съм дошъл да ви заплашвам. Само искам да ви кажа, че много държим на вашата помощ, мистър Редман. Нуждаем се от нея.

— Къде са хората, с които пристигнах? Дейц извади от джоба си лист.

— Виктор Палфри, починал. Норман Бруът, Робърт Бруът, починали. Томас Уонамейкър, починал. Ралф Ходжис, Бърт Ходжис, Черил Ходжис, починали. Кристиан Ортега, починал. Антъни Лиоминстър, починал.

Имената избухваха едно след друго в главата на Стю. Крис барманът. Той винаги държеше под тезгяха рязана ловна пушка и ако някой пиян шофьор сметнеше, че Крис няма да я използва при нужда, дълбоко се лъжеше. Тони Лиоминстър, който караше онзи грамаден камион с УКВ радиостанция под таблото. Понякога идваше да повиси в бензиностанцията на Хап, но го нямаше през онази вечер, когато Кемпиън събори помпите. Вик Палфри… за Бога, та с Вик се познаваха открай време. Как можеше Вик да е мъртъв? Но най-тежкият удар бе новината за семейство Ходжис.

— Всички ли? — чу той собствения си глас. — Цялото семейство на Ралф?

Дейц погледна обратната страна на листа.

— Не, има и едно момиченце. Ева. Четиригодишна. Жива е.

— Добре, как е тя?

— Съжалявам, информацията е секретна.

Яростта му пламна изневиделица. Стю скочи на крака, сграбчи Дейц за реверите и го разтръска с всичка сила. С крайчеца на окото си зърна раздвижване зад двойното стъкло. Някъде далече задрънча тревожен сигнал, приглушен от дебелите стени.

— Какво сте направили, бе, хора? — изкрещя той. — Какво сте направили? За Бога, какво сте направили ?

— Мистър Редман…

— А? Какво сте направили , вашата мамица?

Вратата изсъска и се отвори. В стаята нахълтаха трима едри мъже със зелени униформи. И тримата носеха дихателни филтри. Дейц се озърна към тях и кресна:

— Пръждосвайте се оттук! Тримата се поколебаха.

— Имаме заповед…

— Пръждосвайте се, това е заповед!

Мъжете се оттеглиха. Дейц продължаваше невъзмутимо да седи на леглото. Само реверите му бяха посмачкани и на челото му бе паднал кичур коса. Нищо повече. Гледаше Стю спокойно, даже с известно съчувствие. За миг Стю свирепо се запита дали да не изтръгне филтъра от носа му, после си спомни за Джералдо. Ама че тъпо име за морско свинче. Отчаянието го заля като студена вълна. Той седна и промърмори:

— Боже, мили Божичко…

— Слушайте — каза Дейц. — За това, че сте тук, вината не е моя. Нито на Денинджър или на сестрите, които идват да ви мерят кръвното. Ако изобщо има виновен, това е Кемпиън, но и него би трябвало да го разберем. Избягал е при обстоятелства, при които навярно бихме избягали и ние с вас. Успял е да се измъкне заради дребна техническа неизправност. Положението просто съществува и толкоз. Всички ние се мъчим да го променим. Но това не ни прави отговорни за него.

— Тогава кой е виновен?

— Никой — отвърна Дейц и се усмихна. — В случая отговорностите се разпръскват в толкова посоки, че накрая просто изчезват. Беше злополука. Можеше да се случи по много други начини.