Стивън Кинг - Сблъсък

Сетне протегна ръка към вратата и се накани да я затвори. Франи гледаше мълчаливо, все още замаяна и неспособна да разбере този внезапен изблик на жлъч и ярост.

Бавно, неуверено, Питър също протегна ръка и й попречи да затвори вратата.

— Питър, искам да оставиш този въпрос на мен.

— Знам, че искаш. Винаги съм те оставял. Но не и този път, Карла.

— Това не е твоя работа.

— Моя е — спокойно възрази той.

— Татко…

Карла се обърна към нея. Върху пребледнялото й лице пламналите скули изпъкваха като някаква странна татуировка

— Не му говори! — изкрещя тя. — Нямаш работа с него! Знам, че винаги си била способна да го склониш и за най-щурите си прищевки, да го омаеш с приказки, та да застане на твоя страна, каквото и да си сторила, но днес нямаш работа с него, госпожичке !

— Престани, Карла!

— Вън!

— Не съм влязъл. Сама виждаш, че…

— Не се подигравай! Вън от моята гостна!

И тя натисна вратата, като привеждаше глава все по-ниско и напрягаше рамене, докато заприлича на някакво странно същество — едновременно мъж, жена и бивол. Отначало Питър я удържа с лекота, после трябваше да се понапрегне. Накрая жилите на шията му се изопнаха, макар че тя бе жена, при това с трийсет килограма по-лека.

Франи искаше да им изкрещи да престанат, искаше да каже на баща си да се махне, за да не гледат и двамата Карла в тоя пристъп на безумна ярост, който открай време бяха очаквали и днес го виждаха за пръв път. Но езикът й бе застинал неподвижно, като ръждясала панта.

— Вън! Вън от моята гостна! Махай се! Махай се! Махай се! Мръснико, пусни тая проклета врата и се МАХАЙ!

И тогава той я удари.

Плесницата прозвуча приглушено, дори някак деловито. Вместо от възмущение да хвръкне във въздуха сред облаци прах, старинният часовник продължаваше да тиктака както винаги. Мебелите също си стояха на място, без да надават възмутени стонове. Но лавината от яростни думи секна като прерязана с нож. Карла падна на колене и изтърваната врата се разтвори широко, като блъсна с тих звук един викториански стол с ръчно бродиран калъф върху високата облегалка.

— Не, о, не — изрече Франи с болезнен шепот.

Карла притисна бузата си с длан, надигна глава и се втренчи в съпруга си.

— Диреше си го вече от десетина години — изрече Питър с леко потрепващ глас. — Винаги съм си казвал, че се въздържам, защото не ми е приятно да удрям жени. Така е. Но когато някой — все едно дали мъж или жена — се превръща в куче и започва да хапе, тогава трябва да бъде усмирен. За едно съжалявам, Карла — че не събрах куража да го сторя по-рано. Щеше да е по-безболезнено и за двама ни.

— Татко…

— Мълчи, Франи — прекъсна я той с разсеяна строгост и младата жена се подчини. Гледайки отвисоко право в замръзналото, изумено лице на жена си, Питър продължи: — Наричаш я егоистка. Но всъщност ти самата си такава. След смъртта на Фред престана да се интересуваш от Франи. Беше решила, че от обичта боли и затова ще е по-безопасно да живееш сама за себе си. Ден след ден влачиш безцелен, себичен живот. Тук, в тази стая. Издигаш в кумир мъртвите от рода си и забравяш, че в семейството има и живи. Обзалагам се, че когато тя влезе да ти каже, че е в беда и се нуждае от помощ, първата ти мисъл е била какво ли ще кажат дамите от Градинския клуб и дали ще се наложи да отсъстваш от сватбата на Ейми Лодър. Болката променя хората, ала и цяло море от болка не може да промени даже най-дребния факт. Егоистката в тази къща си ти.

Протегна ръка и я вдигна. Тя се изправи като сомнамбул. Лицето й не се промени; очите й бяха все тъй разширени от смайване, В тях все още нямаше следа от предишната безмилостна стръв, но Франи смътно помисли, че това няма да е задълго.

Никак.

— Виновен съм, че те оставих да правиш каквото си искаш. Боях се от неприятности. Не исках да хвърлям камък в блатото. Както виждаш, и аз се държах себично. Когато Франи влезе в колежа, казах си: „Е, сега Карла е свободна да върши каквото иска, без да причинява болка на когото и да било, освен на самата себе си, а щом не забелязва страданието, може би наистина не страда.“ Грешах. И преди съм допускал грешки, но нито една не е била тъй жестока. — Той се пресегна и хвана раменете на Карла внимателно, но с непреодолима сила. — Чуй какво ще ти кажа като твой съпруг. Ако Франи се нуждае от подслон, значи може да остане тук — както е било до днес. Ако й трябват пари, може да ги вземе от моя портфейл — както винаги е могла. А ако реши да задържи детето, бъди така добра да се погрижиш за кръщавката. Може да си мислиш, че никой няма да дойде, но тя има приятелки, истински приятелки и те няма да я забравят. Ще ти кажа и още нещо. Ако има кръщавка, тя ще е тук. Точно тук, в тази проклета гостна.