Стивън Кинг - Сблъсък

Тук, в тази гостна бе слушала мрачните, подробни и многословни упреци, след като майка й ги завари с Норман Бърнстейн да се оглеждат взаимно в хамбара, струпали дрешките си на весела купчина върху съседната бала сено. Докато старинният часовник отмерваше късчета време от една съсухрена епоха, Карла я бе запитала дали ще й хареса, ако я изведе гола-голеничка на разходка по магистрала 1. Ще й хареса ли, а? Шестгодишната Франи се бе разплакала, но бе намерила отнякъде сили да не изпадне в истерия пред тая ужасна перспектива.

Спомняше си как на десетгодишна възраст връхлетя с колелото върху пощенската кутия, докато се озърташе да подвикне нещо през рамо на Джорджет Макгуайър. Резултатите бяха плачевни — рана на челото, разбит нос, раздрани колене и дори няколко секунди припадък. Когато се свести, тя закуцука по алеята към дома, разплакана и ужасена от гледката на толкова много кръв по себе си. Би отишла при баща си, но тъй като той беше на работа, нямаше друг изход, освен да влезе в гостната, където майка й сервираше чай на мисис Венър и мисис Прин. „Вън веднага!“ — изкрещя майка й в първия миг, а сетне се втурна към нея и я прегърна с вопли. „О, Франи, миличкото ми, какво ти е станало, о, горкото ти носле!“ Но докато сипеше утеха след утеха, тя не пропусна да я отведе към кухнята, където на пода нищо нямаше да му стане от кръвта и Франи вече никога не забрави, че първите две думи не бяха „О, Франи!“, а „Вън веднага!“ На първо място винаги бе стояла гостната, където навеки тегнеше съсухрената епоха и нямаше място за жива кръв Може би и мисис Прин никога нямаше да забрави, защото Франи видя през сълзи как гостенката трепна и пребледня като ударена. От този ден мисис Прин престана да идва у тях.

В първия прогимназиален клас веднъж й писаха забележка за лошо поведение и въпросът естествено бе обсъден с майка й в гостната. В последния гимназиален клас три пъти бе наказвана за предаване на записки в час и това също бе обсъдено в гостната. Пак тук биваха разглеждани мечтите й за бъдеща кариера, които в крайна сметка неизменно се оказваха наивни и детински; тук се обсъждаха надеждите й, които излизаха грубовати и недостойни; тук се изслушваха нейните жалби, за да се окажат в най-добрия случай нежелателни, а по-често — досадни, малодушни и неблагодарни.

В тази гостна някога бяха сложили върху ниска поставка ковчега на брат й, отрупан с рози, хризантеми и момини сълзи, чийто сух аромат изпълваше стаята, докато в ъгъла часовникът отмерваше с безучастно тиктакане късчета време от една съсухрена епоха.

— Ти си бременна — отново повтори Карла Голдсмит.

— Да, майко.

Гласът й едва звучеше, но тя не си позволи да оближе устни. Вместо това ги стисна още по-здраво. И си помисли: „В работилницата на татко има едно малко момиче с червена рокличка и то винаги ще е там, ще се смее, скрито под тезгяха с голямото менгеме, или ще седи, прегърнало ожулените си коленца, зад скрина с хилядата чекмеджета. Това момиче е безкрайно щастливо. Но в гостната на майка ми има едно още по-малко момиче, което пишка по килима като невъзпитано куче. Като лошо, грозно, невъзпитано кутре. И то винаги ще е там, независимо колко ми се иска да го няма.“

— О, Франи — проплака гласът на майка й. Тя притисна бузата си с длан като шокирана стара мома. — Как-е-могло-да-стане?

Въпросът на Джес. Тъкмо това я разлюти — майка й питаше също като него .

— Щом си родила две деца, би трябвало да знаеш как стават тия работи, майко.

— Не се прави на умна! — кресна Карла.

В разширените й очи лумна онзи пламък, който винаги бе ужасявал малката Франи. Тя пъргаво скочи на крака (някога и това плашеше малкото момиченце). Беше висока, с леко прошарена и грижливо поддържана коса, събрана на изящни високи къдрици над раменете на модната зелена рокля, изпод която се подаваха безупречни светлобежови чорапи. Както правеше винаги в трудни моменти, тя пристъпи към камината, На лавицата под кремъклийката лежеше дебел албум с кожени корици. Карла се увличаше от генеалогията и на тия страници бе събран целият й род — чак до 1638 година, когато първият достоверно установен предтеча се бе изтръгнал за кратко от безименните лондонски тълпи, за да бъде записан в старинните църковни книги под името Мъртън Даунс, франкмасон. Преди четири години бе публикувала родословното си дърво в списание „Генеалогия на Нова Англия“.

Сега тя опипваше този албум с купища имена, събрани подир хиляди мъки — това бе свещена територия, където никой нямаше право да пристъпи. Но като я гледаше, Франи се запита за друго. Нима нейде вътре няма скрити джебчии? Или пияници? Или неомъжени майки?