Стивън Кинг - Сблъсък

Извърна се от прозореца, главата му туптеше от болка. Ричардсън измерваше пулса на майка Абигейл. Лори проверяваше бутилките на системата, които висяха на стойка до леглото. Луси стоеше до вратата.

— Как е тя? — попита Лари.

— В същото състояние — отвърна Ричардсън.

— Ще изкара ли нощта?

— Не съм сигурен, Лари.

Жената на леглото приличаше на скелет, покрит с опъната сивкава кожа. Косата й бе окапала. Гърдите й бяха изчезнали, устата й бе широко отворена, дишаше хрипливо. Лари си помисли, че прилича на мумия — неразложена, но сбръчкана и изсъхнала, без възраст.

Да, сега бе мумия, не майка Абигейл. Дишаше задавено, сякаш ветрец шумоли в стърнище. „Възможно ли е все още да е жива? — питаше се Лари… — и какви още изпитания й е подготвил Бог? С каква цел?“ Това бе някаква шега. Джордж му бе разказвал за подобни случаи, но нито един от тях не бе толкова страшен, и той не бе очаквал да види подобна гледка. Сякаш майка Абигейл се самоизяждаше. Тялото й продължаваше да функционира, въпреки че би трябвало да е мъртва от недохранване. Луси, която я бе сложила в леглото, бе промълвила, че старицата тежи колкото хвърчило, готово всеки момент да бъде отнесено от вятъра. Луси внезапно проговори, сепвайки всички останали.

— Майка Абигейл иска да ни каже нещо.

— Тя е в кома, Луси… едва ли има шанс да дойде в съзнание… — несигурно се обади Лори.

— Върнала се е да ни каже нещо. И Господ няма да я прибере при себе си, докато не го стори.

— Но какво би могла да ни каже? — попита Дик.

— Не знам — отвърна Луси, — но ме е страх да го чуя. В това съм сигурна.

Джордж Ричардсън наруши продължителното мълчание:

— Трябва да отида до болницата. Лори, Дик, ще имам нужда от вас.

„Няма да ни оставиш сами с тази мумия, нали?“ — замалко да попита Лари и стисна устни, за да не го изрече.

Тримата отидоха до вратата и Луси им подаде връхни дрехи.

— Има ли нещо, което бихме могли да сторим за нея? — обърна се Лари към лекаря.

— Луси знае как да борави със системата — отговори Джордж. — Нищо друго не бихме могли да направим. Разбираш ли… — Той замлъкна.

— Лека нощ Лари, Луси — каза Дик.

Излязоха. Лари отново се загледа през прозореца. Хората стояха и чакаха. Навярно се питаха: „Жива ли е? Мъртва ли е? Умира ли? Може би Бог я е изцелил? Дали е казала нещо?“

Луси го прегърна през кръста и той подскочи.

— Обичам те — прошепна тя.

Лари я прегърна. Сложи глава на рамото й и безпомощно заплака.

— Обичам те — повтори тя. — Всичко е наред. Не се притеснявай. Излей мъката си, Лари.

Той плачеше. Сълзите му бяха горещи и тежки като куршуми.

— Луси…

— Штт. — Усети успокоителното докосване на ръцете й.

— О, Луси, за какво е всичко това? — изплака той, опрял лице на рамото й, а младата жена безмълвно го притисна към гърдите си. Майка Абигейл дишаше хрипливо, изпаднала в дълбока кома.

Джордж бавно мина по улицата с мотоциклета си, предавайки едно и също съобщение: „Все още е жива. Надеждите не са големи. Не, не е казала нищо и малко вероятно е да го стори. Може да се разотивате по домовете си. Ако се случи нещо, ще разберете.“

Когато стигна до ъгъла, подкара мотоциклета към болницата. Ауспухът гърмеше на пустите улици, докато накрая звукът му заглъхна.

Хората не се разотидоха. Останаха още известно време подновявайки разговорите си, анализирайки всяка дума на лекаря. Надеждите не са големи, но какво означаваше това? Кома. Ако мозъкът й е престанал да функционира, какво тогава? Със същия успех можеха да очакват консерва с грах да проговори. Е, така би било при нормални обстоятелства, но сега всичко бе различно.

Хората отново насядаха. Мръкна се. В къщата, в която лежеше старицата, някой запали газена лампа. Обитателите на Боулдър щяха да се приберат по домовете си по-късно и цяла нощ да лежат будни в леглата си.

Разговорът се насочи колебливо към загадъчния човек. Ако майка Абигейл умре, това означава ли, че той е по-силен?

„Какво искате да кажете с «по-силен»?“

„Ами чисто и просто той е Сатаната.“

„Антихрист, така си мисля. Ние живеем във времето на Апокалипсиса… нима се съмнявате? И седемте була са свалени… По-страшно е от супергрипа.“

„Глупости, хората говореха и за Хитлер като за антихрист.“

„Ако онези сънища се върнат, ще се самоубия.“

„В моите аз бях в метрото, а Той бе кондукторът, само че не можех да видя лицето му. Бях уплашен. Побягнах в тунела. Сетне го чух да тича след мен. И да ме настига.“