Стивън Кинг - Зеленият път

Допуших си фаса, отидох в спалнята и най-после заспах. Сънувах момичета със свенливи усмивки и кръв по косите.

На следващата сутрин на бюрото ми имаше розова бележка, която ме приканваше колкото е възможно по-скоро да намина покрай кабинета на директора. Знаех за какво става дума — играта си имаше неписани, но много важни правила и предишния ден аз бях престанал да играя по тях — така че отлагах явяването си колкото можех повече. Предполагам, че беше същото като с отиването ми на лекар за уринарния ми проблем. Винаги съм смятал принципа „давай да свършваме с тази работа“ за прекомерно надценяван.

Така или иначе не се втурнах към кабинета на директор Мурс. Вместо това съблякох вълнената си униформена куртка, сложих я на облегалката на стола си и включих вентилатора — денят отново бе горещ. После седнах и прегледах рапорта за нощната смяна на Брутъс Хауъл. Нямаше нищо тревожно. Делакроа поплакал малко, след като се прибрал от разходка — правеше го почти всяка вечер и по-скоро заради себе си, отколкото заради хората, които беше изпекъл живи, съвсем сигурен съм — и после извадил господин Джингълс, мишката, от цигарената кутия, в която спеше. Това успокоило Дел и през останалата част от нощта спал като новородено. Господин Джингълс най-вероятно бе прекарал времето върху корема на Делакроа със свита над лапичките си опашка и с немигащи очи. Сякаш Господ беше решил, че на Делакроа му трябва ангел пазител, но в мъдростта Си беше повелил, че за плъх като убиеца от Луизиана е подходяща единствено мишка. Не че всичко това го имаше в доклада на Бруталния, разбира се, но самият аз бях изкарал достатъчно нощни дежурства, за да мога да чета между редовете. Имаше и кратка бележка за Кофи: „Остана буден, през повечето време мълча, може и да е плакал малко. Опитах се да завържа разговор, но след няколкото му нечленоразделни отговора се отказах. Може би Пол или Хари ще имат повече успех.“

„Завързването на разговор“ всъщност беше в основата на работата ни. Тогава не го знаех, но като се връщам назад от позицията на тази странна преклонна възраст (струва ми се, че всички преклонни възрасти изглеждат странни на хората, които трябва да ги изживеят), разбирам, че е било така, и защо не съм го съзнавал навремето — било е прекалено важно за работата ни, каквото е дишането за живота ни. Не бе важно приходящите надзиратели да са добри в „завързването на разговор“, а беше жизненоважно за мен, Хари, Бруталния и Дийн… и това бе една от причините, поради които не понасяхме Пърси Уетмор. Затворниците го мразеха, надзирателите също… мразеха го всички, предполагам, освен политическите му приятели, самият Пърси и може би (но само може би) майка му. Той беше като доза бял арсеник, поръсен в сватбена торта и струва ми се, още от самото начало съм разбирал какво представлява. Той бе таящият се в очакване инцидент. Що се отнасяше до останалите от нас, ние можехме да се забавляваме с мисълта, че сме най-полезни не като надзиратели на осъдените, а като техни психиатри — тази идея отчасти ме занимава и до днес — но знаехме как да завързваме разговор… а без разговора хората, които очакваха реда си за Стария Светльо, имаха гадния навик да полудяват.

Под доклада на Бруталния си отбелязах да поговоря с Джон Кофи — поне да опитам — и после се заех с писмото, пратено ми от Къртис Андерсън, главния заместник на директора. В него се казваше, че той, Андерсън, съвсем скоро очаквал заповед за ДНЕ на Едуърд Делакроа (правописна грешка на Андерсън — името на осъдения всъщност беше Едуар Делакроа). ДНЕ означаваше дата на екзекуцията и според съобщението Къртис имал данни от сигурен източник, че дребният французин ще измине последния си път малко преди деня на Вси светии — предполагаше, че става дума за 27 октомври, а неговите предположения бяха подкрепени от достоверна информация. Но преди това сме можели да очакваме нов затворник на име Уилям Уортън. „Той е от онези, които хората наричат «проблемни деца» — пишеше с наклонения си и някак си педантичен почерк Къртис. — Адски луд и горд от това. През последната година обиколил целия щат и накрая извършил най-тежкото престъпление. По време на грабеж убил трима души. Една от жертвите била бременна жена. Докато бягал, убил и четвърти — служител от щатската полиция. Не улучил единствено една монахиня и някакъв слепец. — Това ме накара да се усмихна. — Уортън е деветнайсетгодишен, в горната част на предмишницата на лявата му ръка е татуиран надписът «Били Хлапето 4 4 Уилям Х. Бони (1859–1881) — легендарен американски престъпник — Б.пр. ». Ще ти се наложи да го пошляпнеш някой и друг път, гарантирам ти го, но бъди внимателен. На този човек просто не му пука. — Беше подчертал последното изречение с двойна линия и накрая завършваше с думите: — Освен това може да се задържи доста време. Обжалва присъдата си, трябва също да се има предвид фактът, че е непълнолетен.“