Стивън Кинг - Зеленият път

— Ясно — казах аз и се изправих. — За екзекуцията на Делакроа ще му дам повече работа. А междувременно ще запазя мира.

— Добре — отвърна директорът и също се изправи. — Между другото, какво става с онзи твой проблем? — Той тактично посочи към слабините ми.

— Като че ли съм малко по-добре.

— Чудесно. — Изпрати ме до вратата. — Как е Кофи, между другото? Ще ни причинява ли някакви неприятности?

— Мисля, че не. Засега кротува. Странен е — очите му са странни — но кротува. Ще го наблюдаваме обаче. Не се тревожи за това.

— Знаеш какво е направил, разбира се.

— Естествено.

Стигнахме до приемната, където старата госпожица Хана както винаги чукаше по пишещата си машина, явно от края на последната ледникова епоха. Отидох си с облекчение. Имах чувството, че лесно съм се отървал. В края на краищата беше приятно да знаеш, че имаш възможност да надживееш Пърси.

— Поздрави Мелинда — казах аз — и недей излишно да се тревожиш. Навярно в края на краищата ще се окаже просто мигрена.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна той. Устните му се усмихнаха, но очите му бяха тъжни. Съчетанието бе смразяващо.

Що се отнася до мен, аз се върнах в блок Е, за да започна новия работен ден. Имаше документи за четене и писане, трябваше да се чистят подове, да се разнася храна, да се прави график за дежурствата за следващата седмица, имаше стотици подробности, за които трябваше да се погрижа. Но повечето беше чакане — в затвора винаги е така, чакането никога не свършва. Чаках Едуар Делакроа да извърви Зеления път, чаках да пристигне Уилям Уортън с неговата ухилена уста и с татуировката му на Били Хлапето, и най-вече, чаках Пърси Уетмор да изчезне от живота ми.

Мишката на Делакроа бе една от Божиите загадки. До онова лято в блок Е никога не бях виждал мишки и никога повече не видях след онази есен, когато французинът ни напусна през една гореща и бурна октомврийска нощ — напусна ни по толкова ужасяващ начин, че не мога да си наложа да си го припомня. Делакроа твърдеше, че бил дресирал мишката, която започна живота си сред нас като Стиймбоут Уили, но всъщност мисля, че беше точно обратното. Дийн Стантън е съгласен с мен, Бруталния също. И двамата бяха там през онази нощ, в която мишката се появи, и както Бруталния казваше: „Животинчето вече беше полуопитомено и два пъти по-умно от онзи французин, който си мисли, че го притежава.“

Двамата с Дийн бяхме в кабинета ми, преглеждахме архива от предишната година и се готвехме да пишем втори циркулярни писма на свидетелите на пет екзекуции и трети — на още шест чак до 1929. По принцип искахме да разберем само едно — доставила ли им е удоволствие предложената услуга. Зная, че звучи ужасно, но това бе от изключително значение. Като данъкоплатци те бяха наши клиенти, но много специални. Мъжете и жените, които идваха посред нощ, за да наблюдават как умира един човек, имаха особена, неотложна причина да го направят — особена потребност, и ако екзекуцията е подходящо наказание, тази потребност би трябвало да е задоволена. Сънували са кошмари. Целта на екзекуцията е да им покаже, че кошмарът е свършил. И може би дори става. Понякога.

— Хей! — извика Бруталния от бюрото си в началото на коридора. — Хей, вие двамата! Елате тук!

Ние с Дийн се спогледахме с еднакво тревожно изражение, като си помислихме, че нещо се е случило или с индианеца от Оклахома (казваше се Арлен Битърбък, но ние го наричахме Вожда… а Хари Теруилигър му викаше Вожда Козьо сирене, защото твърдеше, че Битърбък миришел така), или с онзи, на когото казвахме Президента. Но после Бруталния се разсмя и ние побързахме да видим какво става. Смехът в блок Е звучеше почти толкова неприлично, колкото и в черква.

Старият Ту-Ту, затворникът, който по онова време буташе количката с храната, беше пристигнал и Бруталния се бе заредил за дългата нощ — три сандвича, две соди и две парчета сладкиш. Както и чиния с картофена салата, която Ту-Ту несъмнено беше отмъкнал от затворническата кухня, макар да се предполагаше, че няма достъп до нея. Бруталния бе отворил пред себе си дневника и колкото и да беше чудно, още не го бе изцапал. Разбира се, той едва започваше.

— Какво? — попита Дийн. — Какво има?

— Тази година щатският парламент най-после трябва да си е развързал кесията достатъчно, за да наеме нов надзирател — рече Бруталния, като продължаваше да се смее. — Я погледнете ей там.

Той посочи с ръка и ние видяхме мишката. Аз също се разсмях и накрая Дийн се присъедини към нас. Наистина не можехме да се удържим, защото мишката приличаше точно на надзирател, който прави обиколките си на всеки четвърт час — дребен, космат мъж, проверяващ дали някой не се опитва да избяга, или да се самоубие. Животинчето се затичваше към нас по Зеления път, после спираше, въртеше глава настрани, сякаш оглеждаше килиите. След това отново изприпкваше напред. Фактът, че можехме да чуем хъркането и на двамата ни затворници въпреки викането и смеха, някак си правеше ситуацията още по-смешна.