Стивън Кинг - Зеленият път

За да откъснат изпадналия в истерия фермер от Джон Кофи, трябвало да се намесят четирима мъже и не зная колко пъти успял да го удари, преди най-после да го направят. За негъра това като че ли нямало значение — той просто продължавал да гледа оттатък реката и да вие. Що се отнася до Детерик, щом накрая го откъснали, желанието му за бой го напуснало — сякаш през огромния чернокож мъж течало някакво странно електричество (трябва да ме извините, все още съм склонен да разсъждавам с електрически метафори) и когато връзката му с онзи енергиен източник била прекъсната, той омекнал като човек, отхвърлен от ограда, по която тече ток. Коленичил широко разкрачен на брега и скрил лицето си в ръце, разтърсен от ридания. Хауи отишъл при него и двамата се прегърнали, опрели чела едно в друго.

Двама мъже останали да ги наглеждат, а другите заобиколили с насочени напред пушки люлеещия се и виещ чернокож. Той като че ли все още не съзнавал присъствието им. Макгий пристъпил напред, като неуверено пристъпвал от крак на крак, после приклекнал до него.

— Човече — тихо казал той и Кофи веднага млъкнал. Помощник-шерифът погледнал зачервените му от плач очи. Сълзите му все още се стичали, сякаш някой бил оставил кранчето вътре в него отворено. Тези очи плачели и били някак си спокойни… далечни и ведри. Смятах, че това са най-странните очи, които съм виждал през живота си, и Макгий се чувствал по същия начин.

— Като очите на звяр, който никога дотогава не е виждал човек — точно преди процеса казал той на репортер на име Хамърсмит.

— Чуваш ли ме? — попитал.

Кофи бавно кимнал с глава. Все още държал в ръцете си ужасяващите си кукли, чиито брадички били увиснали над гърдите им така, че лицата им не можели ясно да се видят, една от малкото милости, които Господ сметнал за уместно да дари през онзи ден.

— Как се казваш?

— Джон Кофи — отвърнал гигантът с дебел и задавен от сълзи глас. — Кофи като кафе, само че не се пише така.

Макгий кимнал, после посочил с пръст към издутия джоб на гърдите на якето на негъра. Сторило му се, че вътре може да има пистолет — не че човек с такъв ръст имал нужда от оръжие, за да нанесе непоправими щети, ако поиска.

— Какво имаш там, Джон Кофи? Да не е патлак? Пистолет?

— Не, сър — с дебелия си глас отвърнал той, а онези странни очи — пълни със сълзи и измъчени на повърхността, далечни и ведри в дълбочина, сякаш истинският Джон Кофи бил някъде другаде и гледал към някаква друга земя, където не си струвало човек да се тревожи за убитите момиченца — изобщо не се откъсвали от тези на помощник-шерифа. — Просто си нося малък обяд.

— А-ха, малък обяд, така ли? — попитал Макгий, а Кофи кимнал. От очите му продължавали да се стичат сълзи и той избърсал увисналите под носа си сополи. — А откъде взимат хората като теб малък обяд, Джон Кофи? — Шерифът се насилвал да запази хладнокръвие, макар че вече можел да усети миризмата на разложение и виждал мухите, накацали по момиченцата. Най-ужасни били косите им, по-късно бе казал той… и това го нямаше във вестниците — смяташе се за прекалено страшно за домашно четене. Не, това научих от репортера, написал този материал, господин Хамърсмит. По-късно го потърсих сам, защото тогава Джон Кофи се превърна за мен в нещо като фикс-идея. Макгий казал на този Хамърсмит, че русите им коси вече не били руси. Били станали кестеняви. От тях по бузите им се стичала кръв, сякаш някой безуспешно се бил опитал да ги боядиса и човек не трябвало да е лекар, за да разбере, че крехките им черепи са били смачкани един в друг със силата на онези мощни ръце. Навярно децата са плачели. Навярно той е искал да ги накара да замълчат. Ако момичетата бяха имали късмет, това би могло да се случи преди изнасилването.

Гледката смразявала мислите на човек, дори на такъв професионалист като помощник-шерифа. А това можело да доведе до грешки, може би дори до проливане на нова кръв. Макгий дълбоко си поел дъх и се успокоил. Поне се опитал.

— Ами, не си спомням точно, проклет да съм — със задавения си от сълзи глас отвърнал Кофи, — но това наистина е малък обяд, сандвичи и струва ми се, туршия.

— Нямаш нищо против лично да се уверя, нали? — попитал Макгий. — Сега не мърдай, Джон Кофи, Не го прави, момче, защото към теб са насочени достатъчно пушки, за да те накарат да изчезнеш от кръста нагоре, само да помръднеш пръст.

Великанът продължил да гледа оттатък реката и не мърдал, докато той предпазливо бръкнал в джоба на гърдите му и извадил нещо увито във вестник и завързано с връв. Развързал го и разгърнал хартията, макар да бил съвсем сигурен, че Кофи казва истината. Оказало се сандвич с бекон и домат и желиран сладкиш. Имало и туршия, увита в кръстословица, която негърът никога не би успял да реши. Боузър бил получил надениците от малкия му обяд.