Стивън Кинг - Зеленият път

— Не зная защо се разстройвате толкова — каза той. — И двамата. Държите се така, сякаш е куче или нещо такова.

— Махай се — изсъска Илейн. — Махай се, невежи човече. Нищожният ти мозък е грозен и отвратителен.

Той силно почервеня. Белезите от пубертетските му пъпки станаха тъмночервени. Бяха много.

— Ще си ида, но когато утре дойдеш тук… Поли… ще откриеш нова ключалка на тази врата. Мястото е забранено за вас, независимо какви лоши неща ми говори госпожа Лайната ми не смърдят. Погледнете пода! Всички дъски са изкривени и прогнили! Ако пропаднете, мършавите ви стари крака ще се натрошат като съчки. Така че просто си вземете онази мъртва мишка, ако я искате, и изчезвайте. Отсега нататък любовното гнездо е закрито.

Той се обърна и се отдалечи като човек, който смята, че най-после може да се оттегли. Изчаках да се махне и после внимателно взех господин Джингълс от Илейн. Погледът ми попадна върху торбичката с ментовите бонбони и сълзите ми започнаха да се стичат. Не зная, просто някак си напоследък се разплаквам по-лесно.

— Ще ми помогнеш ли да погреба един стар приятел? — попитах Илейн, когато тежките стъпки на Брад Долън заглъхнаха.

— Да, Пол. — Тя ме прегърна през кръста и отпусна глава върху рамото ми. Със стария си и разкривен пръст погали неподвижния хълбок на господин Джингълс. — С радост ще ти помогна.

Взехме лопатка от бараката с градинарски инструменти и погребахме любимата мишка на Дел, докато следобедните сенки се издължаваха сред дърветата. После се върнахме да вечеряме и да продължим онова, което е останало от живота ни. Открих, че мисля за Дел, Дел, коленичил на зеления килим в кабинета ми с молитвено долепени ръце и с лъснало на светлината на лампата голо теме, Дел, който ни беше помолил да се погрижим за господин Джингълс, да не допуснем с него отново да се случи нещо лошо. Само че накрая лошият настига всички ни, нали?

— Пол? — попита Илейн. Гласът й бе едновременно мил и уморен. Дори само изкопаването на гроб с лопатка и полагането на една мишка да почива в него е огромно вълнение за стари сладури като нас. — Добре ли си?

Ръката ми беше около кръста й. Притиснах я.

— Добре съм.

— Виж — каза ми. — Залезът ще е прекрасен. Да останем ли да го погледаме?

— Разбира се — съгласих се аз и ние останахме още малко на моравата, прегърнати през кръста, отначало загледани в издигащите се по небето ярки багри, после загледани как изсветляват и се превръщат в сива пепел.

„Sainte Marie, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauvres pecheurs, maintenant et a l’heure de notre mort.“

Амин.

1956

Алабама в дъжда.

Третата ни внучка, красиво момиче на име Теса, завършваше университета във Флорида и ние слязохме долу до Грейхаунд. Тогава бях на шейсет и четири, почти юноша. Джан беше на петдесет и девет, красива както винаги. Поне за мен. През целия път седяхме на задните места и тя се оплакваше, че не съм й купил нов фотоапарат, за да запечата великото събитие. Отворих уста да й кажа, че щом стигнем там, ще разполагаме с цял ден за пазаруване и че ако иска ще може да си купи, че това няма да обърка финансите ни, но после си помислих, че се оплаква, просто защото е отегчена от пътуването и не харесва книгата за Пери Мейсън, която си бе взела. И тук паметта ми избледнява малко, като филм, оставен на слънцето.

Спомняте ли си онази катастрофа? Предполагам, че неколцина от вас може да са чели за нея, но повечето не са. И все пак навремето тя беше на първите страници на вестниците из цялата страна. Бяхме излезли от Бирмингам, валеше проливен дъжд, Джанис се оплакваше от стария си фотоапарат и тогава спирачките изсвистяха. Автобусът се подхлъзна по мокрия паваж и получи страничен удар от камион, който превозваше тор. Камионът запрати автобуса към подпорите на един мост със стотина километра в час, вряза го в бетона и го разполови. Двете блестящи, намокрени от дъжда половини се разлетяха в противоположни посоки. Едната попадна в резервоар с дизелово гориво, експлодира и в сивото небе се издигна червено-черна огнена топка. В един момент Джанис се оплакваше от стария си фотоапарат „Кодак“, а в следващия се озовах легнал от отсрещната страна на подлеза под дъжда и зазяпан в сини найлонови гащички, изпаднали от нечий куфар. „СРЯДА“ — с черни букви пишеше на тях. Навсякъде около мен се търкаляха отворени куфари. И трупове. И части от трупове. В автобуса бяха пътували седемдесет и трима души, а от катастрофата оцеляха само четирима. Аз бях един от тях, единственият без сериозни наранявания.