Стивън Кинг - Зеленият път

— Успокой се, Пърси — казах. — Ще е по-лесно, ако…

— Не ми казвай да се успокоя, простак такъв — изкрещя той, като разтърсваше рамене и се мъчеше да се измъкне от ръцете на Хари. — Просто ме пуснете! Всички! Познавам някои хора! Важни хора! Ако не престанете, ще трябва да извървите целия път до Южна Каролина само за да получите безплатен обяд в някоя кухня за бедни!

Той отново се хвърли напред и пъхна горната част на бедрата си в отвора на бюрото ми. Книгата, която четеше, „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“, подскочи и под нея се показа по-малко книжле. Ето защо, когато влязохме, Пърси ни бе погледнал виновно. Не беше „Последните дни на Содом и Гомор“, а една от онези книжки, които понякога давахме на затворниците, чувстващи се особено възбудени и държали се достатъчно добре, за да заслужат удоволствието. Вече споменах за нея, струва ми се — малката брошурка с картинки, в която Олив Ойл пуска на всички, освен на хлапето Суийт Пий.

Стори ми се тъжно, че този нещастник седи в кабинета ми и гледа такава евтина порнография, а Хари — доколкото можех да го видя над разтърсващото се рамо на Пърси — изглеждаше отвратен, но Бруталния зави от смях и това срази Уетмор, поне за момента.

— Абе, Пърси, какво ще каже майка ти? Ами какво ще каже губернаторът?

Той стана тъмночервен.

— Просто млъкни. И остави майка ми на мира.

Бруталния ми подхвърли усмирителната риза и приближи лицето си до това на Уетмор.

— Естествено. Само си протегни ръцете напред като добро момче.

Устните на Пърси трепереха и очите му блестяха прекалено силно. Още малко, разбрах аз, и щеше да се разплаче.

— Няма — упорстваше той с разтреперан глас, — и не можете да ме принудите. — После изведнъж започна да вика за помощ. Хари потръпна, аз също. Ако е имало момент, в който сме били готови да се откажем, това беше тъкмо тогава. Ние може би, но не и Бруталния. Той изобщо не се поколеба. Застана зад Пърси, така че се оказа рамо до рамо с Хари, който все още държеше ръцете на Уетмор зад гърба му. Хауъл протегна длани и го хвана за ушите.

— Престани да крещиш — рече. — Освен ако не искаш да получиш две от най-уникалните кутии за чай на света.

Пърси престана да вика за помощ и просто замръзна на място, като трепереше и гледаше надолу към корицата на вулгарното книжле, на която бяха показани Попай и Олив да го правят по изобретателния начин, за който бях чувал, но който никога не бях опитвал. „О-о-х, Попай!“ — пишеше в балона над главата на Олив. „Оп-оп-оп-оп!“ — гласеше надписът в този над главата на моряка. Той продължаваше да пуши лулата си.

— Протегни си ръцете — каза Бруталния, — и без повече глупости. Веднага.

— Няма — отвърна Пърси. — Няма и не можете да ме принудите.

— Адски грешиш, да знаеш — рече Хауъл, после задърпа ушите му надолу и ги завъртя така, както завъртате ключа на печка. Печка, която не пече така, както искате вие. Пърси нададе жалък писък от болка и изненада, който бих дал какво ли не да не ми се налага да чуя. Разбирате ли, не беше само от болка и изненада — в него се долавяше разбиране. За пръв път през живота си Пърси съзнаваше, че ужасните неща не се случват единствено на другите хора, на онези, които нямаха достатъчно късмет да са роднини на губернатора. Исках да кажа на Бруталния да спре, но, разбира се, не можех. Вече бяхме отишли твърде далече. Можех единствено да си напомням, че Пърси причини на Делакроа ужасни страдания само защото той му се присмя. Но това не ме успокои особено много. Навярно би могло, стига да бях устроен като самия Уетмор.

— Протегни си ръчичките, скъпи — каза Бруталния, — или ще го направя пак.

Хари вече беше пуснал младия господин Уетмор. Хълцайки като малко дете, Пърси протегна ръце право пред себе си като лунатик от някоя кинокомедия. Сълзите се стичаха по страните му. Аз светкавично хванах ръкавите на усмирителната риза. Едва ги бях нахлузил до раменете му, когато Бруталния пусна ушите му и грабна увисналите от маншетите връзки. Той дръпна ръцете му от двете му страни, така че силно да се кръстосат на гърдите. Междувременно Хари се зае с гърба и завърза ремъците. Щом Уетмор се предаде и протегна ръце, цялата работа ни отне по-малко от десет секунди.

— Добре, миличък — рече Бруталния. — Тръгвай напред.

Но той не искаше. Погледна към Хауъл, после насочи ужасените си, разплакани очи към мен. Сега вече изобщо не говореше за връзките си или за това как щяло да ни се наложи да извървим целия път до Южна Каролина, за да получим безплатна храна — всичко това отдавна беше забравено.