Стивън Кинг - Зеленият път

Усмивката му помръкна.

— Не обичам шеги за ада, скапаняко. — И рязко пъхна чашата през решетките. — Ето. Вземи я.

Аз я взех. Зад мен се обади Пърси:

— Защо ти е да даваш на кретен като него кола, по дяволите?

„Защото вътре имаше достатъчно приспивателно от затворническата болница, че да спи в продължение на четирийсет и осем часа, а той не усети абсолютно нищо“ — помислих си аз.

— Пол — отвърна Бруталния — не се скъпи на милосърдие, а го излива като нежен дъжд от небето.

— Ъ? — намръщи се Пърси.

— Искам да кажа, че е добросърдечен. Винаги е бил и ще си остане такъв. Искаш ли да ударим едни „луди осмици“, Пърси?

Уетмор изсумтя.

— След „магаре“ и „Черен Петър“ това е най-тъпата игра на карти на света.

— Точно затова си помислих, че може да ти хареса — с мила усмивка отвърна Бруталния.

— Всички се правите на много умни. — Той нацупено влезе в кабинета ми. Не ме радваше особено, че малкият доносник ще си паркира задника зад бюрото ми, но си премълчах.

Стрелките на часовника пълзяха. Дванайсет и двайсет, дванайсет и трийсет. В един без двайсет Джон Кофи се изправи от койката и застана до вратата на килията си, леко стиснал решетките с ръце. Двамата с Бруталния се приближихме до килията на Уортън и погледнахме вътре. Той лежеше на койката си усмихнат. Очите му бяха отворени, но приличаха на големи стъклени топчета. Едната му ръка беше върху гърдите, а другата висеше отстрани и пръстите му допираха пода.

— Виж ти — каза Хауъл, — за по-малко от час се превърна от Били Хлапето в Уили Ревльото. Чудя се колко таблетки морфин е сложил в колата му Дийн.

— Достатъчно — отвърнах аз. Гласът ми леко трепереше. Не зная за Бруталния, но аз определено го долавях. — Хайде да се размърдаме.

— Не искаш ли да почакаме този красавец да заспи?

— Той е заспал, Брут. Просто е прекалено опиянен, за да затвори очи.

— Ти си шефът. — Хауъл се огледа за Хари, но той вече беше тук. Дийн седеше сковано на бюрото на дежурния, като размесваше картите толкова силно и бързо, че по някакво чудо още не бяха започнали да димят, и час по час крадешком поглеждаше наляво към кабинета ми. Внимаваше за Пърси.

— Време ли е? — попита Хари. Конското му лице над синята униформена куртка бе много бледо, но решително.

— Да — отвърнах аз. — Ако ще го правим, време е.

Хари се прекръсти и целуна палеца си. Отиде при карцера, отключи го и се върна с усмирителната риза. После я подаде на Бруталния. Тримата заедно тръгнахме по Зеления път. Кофи стоеше до вратата на килията си, гледаше ни и мълчеше. Когато стигнахме до бюрото, Бруталния скри ризата зад него.

— Успех — каза Дийн. Той беше пребледнял като Хари и изглеждаше също толкова решителен.

Пърси беше зад бюрото ми, седеше на моя стол и се мръщеше над книгата, която мъкнеше със себе си през последните няколко нощи — не „Аргоси“ или „Стаг“, а „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“. От виновния, притеснен поглед, който ни хвърли, човек би си помислил, че чете „Последните дни на Содом и Гомор“.

— Какво има? — попита и припряно затвори книгата. — Какво искате?

— Да поговорим с теб, Пърси — отвърнах аз, — само да поговорим.

Но той прочете по лицата ни нещо много повече от желание да си бъбрим и се забърза — не се затича, но малко оставаше — към вратата, водеща към склада. Мислеше си, че сме дошли най-малкото да го дразним, а най-вероятно да му теглим хубав бой.

Хари мина зад него и му препречи пътя, скръстил ръце на гърдите си.

— Х-е-ей! — Пърси се обърна към мен. Беше уплашен, но се мъчеше да го скрие. — Какво е това?

— Не питай, Пърси — отвърнах аз. Мислех си, че ще се почувствам по-добре, щом наистина започнем да изпълняваме безумния ми план, но не бе така. Не можех да повярвам какво правя. Беше като някакъв кошмар. Непрекъснато очаквах жена ми да ме събуди с разтърсване и да ми каже, че съм стенел насън. — Ще е по-лесно, ако просто се примириш.

— Какво крие зад гърба си Хауъл? — с разтреперан глас попита Пърси и се обърна да погледне по-добре към Бруталния.

— Нищо — каза той. — Ами… ето това, предполагам…

Показа усмирителната риза и я разтърси отстрани на бедрото си, както матадорът разтърсва пелерината си, за да накара бика да го атакува.

Очите на Пърси се разшириха и той се метна напред. Искаше да избяга, но Хари го хвана за ръцете.

— Пусни ме! — извика Уетмор, като се мяташе в ръцете му. Нямаше как да се освободи — Теруилигър тежеше почти петдесет килограма повече от него и имаше мускули на човек, прекарал повечето си време в тежък физически труд! Пърси все пак успя да го довлече до средата на стаята и да насъбере отвратителния зелен килим, който все възнамерявах да сменя. За миг си помислих, че дори ще освободи едната си ръка — паниката може да се превърне в страхотен стимулатор.