Стивън Кинг - Зеленият път

Дийн се върна и леко ми кимна.

— Пърси — казах аз, — искам да отидеш в склада и да измиеш пода. И стълбите към тунела. После можеш да напишеш доклада си за снощи.

— Това поне ще е нещо полезно — подметна Бруталния, като пъхна пръсти под колана си и погледна нагоре към тавана.

— Вижте се само колко сте смешни — рече Пърси, но не възрази. Дори не отбеляза очевидното — че този ден вече са мили пода поне два пъти. Предполагам, че се радваше на възможността да стои далеч от нас.

Прегледах доклада на предишната смяна, не открих нищо, което да ме разтревожи, и отидох до килията на Уортън. Той седеше свит на койката, прегърнал коленете си с ръце, и ме гледаше със злобна усмивка.

— Е, ако и това не е големият шеф. Самият той. Изглеждаш по-щастлив от свиня, нагазила до коленете в лайна, шефе Еджкоум. Преди да излезеш от къщи, си го начукал на жена си, нали?

— Как я караш, Хлапе? — спокойно попитах аз и при тези думи лицето му наистина грейна. Той пусна краката си, изправи се и се протегна. Усмихна се още по-широко и враждебното му изражение малко се посмекчи.

— По дяволите! Поне веднъж да уцелиш името ми! К’во ти е, шефе Еджкоум? Болен ли си, к’во?

Не, не бях болен. По-рано, да, но Джон Кофи се беше погрижи за болестта ми. Ръцете му вече не бяха в състояние да завържат възел, ако изобщо някога са били, но притежаваха други способности. Да, действително притежаваха.

— Приятелю — отвърнах му аз, — щом искаш да си Били Хлапето, а не Дивия Бил, за мен е едно и също.

Той изпръхтя като някоя от онези гадни риби, които живеят в южноамериканските реки и могат да те убодат почти смъртоносно с шиповете по гърба и страните си. През годините си по Пътя съм си имал работа с много опасни мъже, но малцина са били, ако изобщо някой от тях е бил толкова противен, колкото Уилям Уортън, който се смяташе за велик престъпник, но чието затворническо поведение рядко надхвърляше пикаенето или плюенето през решетките на килията му. Досега не му бяхме отдавали благоговейното уважение, което смяташе, че му дължим, но точно онази вечер исках да кротува. Ако това означаваше да му ударя някоя и друга четка, нямах нищо против.

— Много приличам на Хлапето и е най-добре просто да ми повярваш — каза Уортън. — Не съм тук заради това, че съм крал бонбони от някоя будка. — Говореше гордо като човек, вписан в „Героичната бригада“ на френския чуждестранен легион, а не като затворник, напъхан в килия само на седем крачки от електрическия стол. — Къде ми е вечерята?

— Хайде, Хлапе, в доклада пише, че си вечерял още в шест без десет. Месо със сос, пюре и грах. Не можеш да ме излъжеш толкова лесно.

Той силно се засмя и отново седна на койката си.

— Тогава включи радиото.

— Може би по-късно, голямо момче — отвърнах аз. Отстъпих назад от килията му и погледнах нататък по коридора. Бруталния беше отишъл в отсрещния край, за да се увери, че е заключена само едната ключалка на вратата на карцера. Знаех, че е така, защото лично бях проверил. По-късно щеше да ни се наложи да я отворим колкото можем по-бързо. Не бихме имали време да изнасяме от там натрупалите се през годините боклуци — вече ги бяхме изнесли, подредили и прибрали на други места скоро след като Уортън пристигна в блока. Бяхме решили, че стаята с меките стени ще се използва често, поне докато „Били Хлапето“ не извървеше Пътя.

Джон Кофи, който по това време обикновено лежеше с увиснали от края на койката крака и с лице обърнато към стената, сега седеше стиснал ръце и наблюдаваше Бруталния по нетипичен за него начин, ясно показващ, че присъства тук и телом, и духом. И очите му не бяха влажни.

Бруталния провери вратата на карцера, после тръгна назад по Пътя. Той погледна към Кофи, когато минаваше покрай килията му, и негърът каза нещо любопитно:

— Естествено. Обичам да се возя. — Сякаш отговаряше на неизречените думи на Хауъл.

Двамата с Бруталния се спогледахме. „Той знае — като че ли го чувах да казва. — Някак си знае.“

Свих рамене и разперих ръце, сякаш му отвръщах: „Разбира се, че знае.“

Старият Ту-Ту дойде с количката си в блок Е за последен път за онази вечер към девет без петнайсет. Купихме достатъчно от боклуците му, за да го накараме алчно да се усмихне.

— Я кажете, момчета, виждали ли сте мишката? — попита той.

Ние поклатихме глави.

— Може Хубавеца да я е виждал — каза старецът и посочи с глава към склада, в който Пърси или миеше пода, или пишеше доклада си, или пък си чоплеше носа.