Стивън Кинг - Колорадеца

— Значи ела да излезем. Ела да излезем и да поседнем навън.

И излязоха на терасата.

Слънцето беше топло, въздухът — студен, ветрецът сладнееше от сол и носеше звън на камбани, вой на корабни сирени и плясък на вълни. Звуците, които беше заобичала само за няколко седмици. Старците седнаха от двете й страни и макар тя да не го знаеше, и двамата повече или по-малко си мислеха едно и също: „Старостта седи край красотата“. И в тази мисъл нямаше нищо лошо, защото и двамата разбираха, че намеренията им са съвсем сериозни. Разбираха, че тя може да овладее до съвършенство занаята, че безумно иска да се учи — дребнавата наглед ненаситност наистина те кара да искаш да учиш.

— Та тъй — започна Винс, когато се настаниха. — Помисли за тез истории, дето ги разправяхме на Ханрати в ресторанта, Стефи, за „Лиза Кабът“, крайбрежните светлини, странстващите мормони, отравянето в Ташмор, които тъй и не бяха разгадани, и ми кажи к’во е общото между тях.

— Че всичките са останали неразгадани.

— Опитай малко по-усърдно де, миличка — укори я Дейв. — Разочароваш ме.

Тя го погледна и видя, че не се шегува. Е, това си беше очевидно, като се имаше предвид защо изобщо Ханрати ги е поканил на обяд — заради осемте притурки на „Глоуб“ (може би даже десет притурки, бе казал репортерът, ако успеел да намери достатъчно странни истории), които редакцията се надявала да пусне от септември до Хелоуин.

— Че всички са свързани със смърт ли?

— Тъй е малко по-добре — окуражи я Винс, — ама пак не откриваш нищо ново. Задай си следния въпрос, малката: защо са свързани със смърт? Що някакъв вестник в Нова Англия поне веднъж годишно измъква Крайбрежните светлини и пуска куп размазани снимки, направени преди половин век? Що няк’во регионално списание като „Янки“ или „Коуст“ поне веднъж годишно интервюира или Клейтън Ригс, или Ела Фъргюсън, като че ли изведнъж ще изскочат като дявола с копринените бричове и ще кажат нещо съвсем ново?

— Не съм чувала за тия хора — призна Стефани.

Винс се плесна по темето.

— Амчи да, какъв съм глупак! Все забравям, че си отдалече.

— Това като комплимент ли трябва да го приема?

— Можеш. Сигур даже трябва . Клейтън Ригс и Ела Фъргюсън са единствените двама, дето тогаз пили айскафе край езерото Ташмор и не умрели от него. Оназ Фъргюсън си е наред, ама на Ригс му е парализирана цялата лява половина.

— Ужасно! И продължават да ги интервюират, така ли?

— Амчи да, изтърколиха се петнайсет годинки, та и малоумните, струва ми се, знаят, че никой няма да арестуват за туй престъпление — осем души отровени край езерото, шестима от тях мъртви — ама Фъргюсън и Ригс пак се появяват в пресата и изглеждат все по-зле: „К’во се случи тогаз?“, „Ужас край езерото“ и… а бе, схващаш идеята. Туй просто е поредната история, която хората обичат да слушат, като за Червената шапчица. Въпросът е… защо?

Ала Стефани вече се беше сетила.

— Всъщност обаче има нещо интересно, нали? Някаква история, която не му разказахте. Каква?

Двамата отново си размениха онзи поглед и сега момичето не успя да разчете нищичко от мисълта, която вървеше с него. Седяха на еднакви шезлонги, Стефани — с ръце на страничните облегалки. Дейв се пресегна и я потупа по ръката.

— Нямаме нищо против да ти разкажем… нали, Винс?

— Хич даже — отвърна другият старец и всичките му бръчици отново се появиха, когато се усмихна с вдигнато лице към слънцето.

— Обаче, ако искаш да се повозиш на лодка, трябва да занесеш чай на лодкаря. Туй чувала ли си го?

— Да. — От една от старите плочи на майка й, които бяха на тавана.

— Значи отговори ми на този въпрос — рече Дейв. — Ханрати не го интересуваха тез истории, щото са повтаряни до втръсване. И що са повтаряни?

Стефани се замисли и те отново я оставиха да мисли. И отново се наслаждаваха, докато я гледаха как мисли.

— Ами… защото хората харесват истории, от които ги побиват тръпки в зимна вечер, особено ако лампите са светнати и огънят бумти в камината — отвърна тя накрая. — Истории за неизвестното, така да се каже.

— Колко неизвестни неща на история, миличка? — попита Винс Тийг. Гласът му беше мек, ала очите му бяха твърди.

Тя понечи да отговори: „Най-малко шест“, мислеше си за Отровителя от църковния пикник, после затвори уста. На брега на езерото Ташмор в онзи ден бяха умрели шестима души, всичките убити с огромна доза отрова, и тя предполагаше, че зад това се крие само един човек. Нямаше представа колко са били Крайбрежните светлини, но не се съмняваше, че хората ги възприемат като един феномен. Затова…