Стивън Кинг: Колорадеца

— А, нямам представа. На колко места, мислиш, се е отбивал, преди да дойде при нас? — отвърна Винс и след миг двамата старци пак се запревиваха от смях. Винс се пляскаше по костеливото коляно, а Дейв — по тлъстото бедро.

Стефани ги гледаше и се въсеше — нито ядосана, нито развеселена (е… мъничко де), просто се опитваше да разбере причината за доброто им настроение. Самата тя смяташе, че историята за „Хубавата Лиза Кабът“ е достатъчно интересна поне за една от осемте статии от — хм! — „Неразгаданите мистерии на Нова Англия“, но не беше нито глупава, нито загубена: отлично съзнаваше, че господин Ханрати не я смята за достатъчно интересна. Да, беше видяла по лицето му, че вече я е чувал по време на финансираните си от „Глоуб“ обиколки по крайбрежието между Бостън и Муус-Лук, при това сигурно неведнъж.

Когато им изложи това мнение, Винс и Дейв закимаха.

— Да — съгласи се Дейв. — Ханрати може да е отдалече, ама туй не значи, че е мързелив или глупав. Загадката на „Хубавата Лиза“, чието разкриване почти със сигурност е свързано с контрабандистите, дето внасяха пиячка от Канада, въпреки че никой никога няма да узнае точно, се тиражира от години. Описвана е в пет-шест книги, да не споменавам списанията „Янки“ и „Даунуест“. Я каже, Винс, в „Глоуб“ не…

Винс отново кимаше.

— Май да. Преди седем… не, не, преди девет години. В неделната притурка. Макар че може да е било и в „Провидънс Джърнъл“. Сигурен съм, че в портландския неделен „Телеграм“ пуснаха оня материал за мормоните, дето се появили във Фрипорт и се опитали да заровят мина в Мейнската пустош…

— Пък за „Крайбрежните светлини от хиляда деветстотин петдесет и първа“ пишеха във вестниците почти на всеки Вси Светии — весело прибави Дейв. — Да не споменавам уебсайтовете за НЛО.

— А миналата година една жена написа книга за отравянето на оня пикник в Ташмор — завърши изброяването Винс. Това беше последната „неразгадана мистерия“, която бяха разказали на репортера от „Глоуб“, точно преди Ханрати да реши, че може да хване ферибота в един и половина, за което Стефани в известен смисъл го оправдаваше.

— Значи го поднасяхте — рече тя. — С изтъркани истории.

— Не, миличка! — възрази Винс и този път изглеждаше искрено поразен. (Е, може би поне малко.) — Всички тез работи са си чиста проба неразгадани мистерии от крайбрежието на Нова Англия, всъщност от нашите краища.

— Нямаше как да сме сигурни, че ги знае, докато не му ги снесем — основателно посочи Дейв. — А пък и не се изненадахме, че ги е чувал.

— Хич даже — допълни Винс. Очите му блестяха. — Доста стари случки, няма как да не се съглася. Обаче хубаво си похапнахме, нали? А и трябваше да внимаваме парите да се въртят и да стигнат дето им е мястото… една част в джоба на Хелън Хафнър.

— И наистина ли знаете само тия истории? Дето са предъвквани до втръсване в цял куп книги и в големите вестници?

Винс погледна Дейв, своя стар другар.

— Да съм казвал таквоз нещо?

— Не — отвърна Дейв. — А ми се струва, че и аз не съм.

— Е, тогава още какви неразгадани мистерии знаете? И защо не му ги разказахте?

Двамата старци отново се спогледаха и Стефани Маккан за пореден път усети телепатичната връзка между тях. Винс лекичко кимна към вратата. Дейв стана, мина през ярко осветената половина на продълговатата стая (в по-тъмната се извисяваше голямата стара офсетова печатарска преса, която не работеше поне от десетина години) и обърна висящата на вратата табелка така, че да показва „ЗАТВОРЕНО“. После се върна на мястото си.

— Затворено? Посред бял ден? — с едва доловимо безпокойство — на духа, ако не в гласа — попита младата жена.

— Ако някой намине да съобщи новини, ще почука — основателно посочи Винс. — Ако новината е голяма, направо ще блъска по вратата.

— А ако в центъра избухне пожар, ще чуем свирките на пожарникарите — прибави Дейв. — Ела да излезем на терасата, Стефи. Не бива да пропускаме августовското слънце — то не трае дълго.

Тя го погледна, после се обърна към Винс Тийг, който имаше също толкова бърз ум на деветдесет, колкото и някога на четирийсет и пет. Беше убедена в това.

— С учебна цел ли? — попита момичето.

— Точно тъй — потвърди Винс и макар че още се усмихваше, Стефани усети, че говори сериозно. — А к’во ни е хубавото на нас дъртофелниците?

— Че си правите труда да учите само хората, които искат да се учат.

— Амчи, ти искаш ли да се учиш, Стефи?

— Да. — Каза го без колебание въпреки странното си душевно безпокойство.