Стивън Кинг: Колорадеца

— Това не е… — Тя спря, чудеше се дали двамата старци, които навярно бяха издавали вестника си още преди да съществува такова нещо като минимална работна заплата, няма да й се изсмеят, ако довърши изречението.

— „Справедливо“, туй сигур е думата, която търсиш — иронично рече Дейв и си взе рулце от омари. Последното в кошничката.

Говореше с типичния за янките завален акцент. Стефани беше от Синсинати, Охайо, и когато дойде на остров Муус-Лук като стажантка в „Уикли Айлендър“, направо се отчая… Как можеше да научи нещо, когато едва разбираше по една на всеки седем думи? И ако постоянно ги молеше да повтарят, нямаше ли скоро да решат, че е пълна идиотка?

На четвъртия ден от четиримесечната специализация, за която беше получила стипендия от Университета в Охайо, беше на ръба да се откаже, но тогава беше следобед, Дейв я дръпна настрани и й рече: „Не се отказвай, Стефи, всичко ще се оправи“. Така и стана. Акцентът й се изясни едва ли не съвсем ненадейно. Сякаш имаше мехур в ухото, който изведнъж, направо чудодейно, се спука. Мислеше си, че може да остане тук до края на живота си и така и да не се научи да говори като тях… обаче да ги разбира? Амчи, това поне можеше, да.

— „Справедливо“, да, това е думата — съгласи се момичето.

— Която изобщо не фигурира в речника на Джак Муди — прибави Винс и после, без да промени интонацията си, продължи: — Остави рулцето, Дейвид Боуи, да не напълнееш, ох, прасенцето ми, грух-грух-грух.

— Доколкото си спомням, с тебе не сме женени — възрази Дейв и лапна нова хапка от омара. — Не можеш ли да й кажеш к’во си наумил, ако изобщо имаш ум, без да ми правиш забележки?

— Що за възпитание! — възкликна Винс. — Явно никой не те е учил да не приказваш с пълна уста. — Прехвърли ръка през облегалката на стола си, вятърът от ясносиния океан отметна хубавия бял перчем от челото му. — Стефи, Хелън има три дечурлига на възраст от шест до дванайсет и мъж, дето избяга и я заряза. Тя не иска да напусне острова и успява да свърже двата края като келнерка в „Сивата чайка“ само щото летата са малко по-печеливши, отколкото са мършави зимите. Чаткаш ли?

— Чаткам — потвърди младата жена и точно в този момент се приближи въпросната дама. Беше с дебели компресионни чорапи, които обаче не скриваха напълно разширените й вени, и имаше тъмни сенки под очите.

— Здрасти, Винс, здрасти, Дейв — каза Хелън и се задоволи само с кимване към хубавката трета клиентка, не й знаеше името. — Приятелят ви отпраши, а? Ферибота ли гони?

— Аха — отвърна Дейв. — Установи, че трябвало да се връща в Бостън.

— Амчи? Приключихте ли?

— А, още малко — каза Дейв. — Но когато решиш, ни донеси сметката, Хелън. Децата добре ли са?

Хелън Хафнър се намръщи.

— Миналата седмица Джуд падна от къщичката на дървото и си счупи ръката. Как врещеше само! Уплаши ме до смърт!

Двамата старци се спогледаха… и избухнаха в смях. След миг се засрамиха и Винс изрази съчувствието си, ала на Хелън не й минаваха тия.

— Мъжете могат да се смеят на таквиз неща — с уморена сардонична усмивка се обърна тя към Стефани. — Те всичките падат от дърветата и си чупят ръцете като малки, и по-късно си спомнят к’ви разбойници са били. Не помнят обаче, че мама е ставала посред нощ да им дава аспирин. Ще ви донеса сметката. — И се затътри с подпетените си гуменки.

— Добра е по душа — въздъхна Дейв; благоволи да се направи на засрамен още малко.

— Тъй си е — съгласи се Винс. — И ако ни е нагрубила, сигур сме си го заслужили. Виж сега какъв е номерът с обяда, Стефи. Не знам колко струват тия рулца от омари, един омар с миди и четири ледени чая в Бостън, ама тоз репортер трябва да е забравил, че ний тука живеем в „зоната на снабдяването“, както биха се изразили икономистите, та затуй остави сто кинта. Ако Хелън ни донесе сметка за повече от петдесет и пет, готов съм да цуна свиня. Дотука чаткаш ли?

— Да естествено — отговори Стефани.

— Глей сега к’во прави тоз тип от „Глоуб“. Докато пътува с ферибота за града, отмята „Обяд“, „Сивата чайка“, остров Муус-Лук и „Неразгадани мистерии“ като служебен разход и ако е почтен, ще пише сто кинта, а ако си пада крадлив по душа, ще пише сто и двайсет и с остатъка ще заведе мацката си на кино. Загряваш ли?

— Да — отвърна момичето, погледна го укоризнено и допи остатъка от ледения си чай. — Много си циничен.

— Не съм. Ако бях много циничен, щях да кажа сто и трийсет , определено. — Това накара Дейв да се изхили. — Във всеки случай той остави стотачка, което е поне трийсет и пет долара отгоре даже като прибавиш двайсет процента бакшиш. Затуй взех парите. Когато Хелън дойде пак, аз ще подпиша разписката, щото „Айлендър“ има открита сметка тука.