Стивън Кинг: Колорадеца

— Вечният критикар — дружелюбно отвърна Винс, докато чакаше компютъра да се зареди. — Знаеш ли, Стеф, в туй има нещо перверзно. Ей ме на, деветдесетгодишен старчок, още малко и ще гушна букета, пък работя с чисто нов макинтош, а ти, двадесет и две годишно чудо момиче, свежо като праскова, редиш буквите в тефтер като стара мома от викториански роман.

— Доколкото знам, през викторианската епоха тия бележници още не са били измислени — отбеляза Стефани, докато ровеше сред документите на работното си място. Когато през юни пристигна на Муус-Лук и постъпи в „Уикли Айлендър“, й дадоха най-малкото бюро в стаята, едва ли не ученически чин, при това в ъгъла. В средата на юли я преместиха на по-голямо, вече в средата на помещението. Това я зарадва, ала по-голямата работна площ позволяваше на разни неща постоянно да се губят. Издирванията й се увенчаваха с успех: откри яркорозовия проспект, който търсеше. — Някой от вас знае ли коя организация печели от Ежегодното есенно возене в кола със сено, пикник и танци в Гърнърд Фармс? Тая година участват Литъл Джона Джей и Строу Хил Бойс.

— Таз организация ще да е Сам Гърнърд, жена му, петте им дечурлига и всичките им кредитори — отвърна Винс и компютърът му изпиука. — Все забравям да ти кажа, Стеф, голяма работа вършиш с таз твоя мъничка рубрика.

— Тъй си е — съгласи се Дейв. — Получихме двайсетина писма, струва ми се, и единственото отрицателно беше от госпожа Едайна Стийн, царицата на граматиката в Нова Англия, пък тя е изперкала тотално.

— По-шантава е от луда крава — потвърди Винс.

Стефани се усмихна и се зачуди колко рядко, след като излезеш от детството, те спохожда това чувство за пълно и простичко щастие.

— Благодаря — каза. — Благодаря и на двама ви. — И сетне: — Може ли да ви попитам нещо? Ама ще ми отговорите честно!

Винс завъртя стола си и я погледна.

— К’вото поискаш, стига да ме спаси от госпожа Дънуди и противопожарния кран.

— А мене от оправянето на фактури — прибави Дейв. — Макар че не мога да се прибера вкъщи, преди да приключа с тях.

— Не ставай роб на бумащината! — заяви Винс. — Колко пъти да ти го повтарям?

— Лесно ти е на тебе — възрази Дейв. — От десет години не си поглеждал в чековата книжка на „Айлендър“. Камо ли да я носиш в джоба си.

Стефани не ги остави да се отклонят — всъщност да я отклонят със старата си разправия.

— Престанете!

Те я погледнаха, потънали в изненадващо мълчание.

— Дейв, ти каза на господин Ханрати от „Глоуб“, че с Винс работите заедно в „Айлендър“ от четирийсет години…

— Амчи…

— … а ти си почнал през хиляда деветстотин четирийсет и осма, Винс.

— Вярно си е — потвърди той. — До лятото на четирийсет и осма се казваше „Уикли Шопър енд Трейдинг Поуст“, безплатна диплянка, разпространяваше се в магазините на острова и в по-големите супермаркети на континента. Бях млад, вироглав и страхотен късметлия. Тогаз бяха големите пожари в Тинък и Хенкок. Та онез пожари… не че създадоха вестника, не твърдя таквоз нещо, макар навремето да имаше хора, които смятаха тъй, ама му дадоха добра начална скорост, определено. Чак през петдесет и шеста успях да събера толкоз реклами, колкото през лятото на четирийсет и осма.

— Та значи вие двамата сте във вестника от над петдесет години и през цялото това време никога не сте се натъквали на истинска неразгадана мистерия, така ли? Възможно ли е?

На лицето на Дейв Боуи се изписа смаяно изражение.

— Не сме твърдели таквоз нещо!

— Та нали и ти беше там! — също толкова скандализиран възкликна Винс.

Известно време успяха да запазят възмутения си вид, ала след като Стефани Маккан само продължаваше да мести поглед от единия към другия, строга като даскалица от класически уестърн на Джон Форд, не успяха да се сдържат. Първо затрепери едното ъгълче на устата на Винс Тийг, после заигра окото на Дейв Боуи. И въпреки това все още можеха да се овладеят, ако не бяха допуснали грешката да се спогледат, и миг по-късно вече се заливаха в смях като най-старите хлапета на света.

— Ти му разказа за „Хубавата Лиза“ — рече Дейв на Винс, когато успя да спре да се смее. „Хубавата Лиза Кабът“ беше рибарска гемия, изхвърлена на брега на съседния остров Смак през двайсетте години на ХХ век. Намерили един от рибарите проснат мъртъв върху капака на предния трюм, другите петима ги нямало. — Колко пъти според тебе е чувал таз история Ханрати по нашето крайбрежие?