Стивън Кинг: Колорадеца

— Амчи! — Хелън погледна Стефани и едното й уморено око се затвори в кратко намигване с изненадващо чувство за хумор. — Какви кавалери сте си избрали само, госпойчке!

— А, нищо им няма — отвърна момичето.

— Естествено. И оттука сигур се изстрелвате направо в „Ню Йорк Таймс“. — Хелън събра част от чиниите, каза, че ще се върне за останалите, и отплава.

— Когато намери четирийсетте долара в джоба си, ще се сети ли кой й ги е мушнал там? — попита Стефани и плъзна поглед по терасата, където двайсетина клиенти пиеха кафе, леден чай, следобедна бира или ядяха липсващата от менюто черешова торта с шоколад. Не всички изглеждаха способни да пъхнат четирийсет кинта в джоба на сервитьорката, ала някои все пак мажеха да го направят.

— Сигур. Ама я ти ми кажи нещо, Стефи — рече Винс.

— Разбира се, стига да мога.

— Ако не се сети, туй ще ги направи ли незаконно платежно средство?

— Не знам какво…

— А бе знаеш ти — прекъсна я той. — Хайде, да се връщаме в редакцията. Новините не чакат.

Ето това най-много харесваше Стефани в „Уикли Айлендър“, това продължаваше да я очарова след три месеца, прекарани главно в писане на реклами: в ясен следобед човек можеше да направи шест крачки от бюрото си и пред него се разкриваше разкошен изглед към брега на Мейн. Само трябваше да излезеш на покритата тераса, която гледаше към пролива. Вярно, смърдеше на риба и водорасли, ала така си миришеше всичко на Муус-Лук. Свикваше се, беше установила тя, и тогава се случваше нещо прекрасно — след като отстранеше миризмата, носът ти взимаше, че я преоткриваше, и втория път човек направо се влюбваше в нея.

В ясен следобед (като този ден в края на август) ясно изпъкваше всяка къща, кей и рибарска лодка на брега на Тинък — Стефани прочете името „Суноко“ на една дизелова помпа и „Ли Ли Бет“ на корпуса на някаква гемия, изтеглена на брега за сезонно почистване и боядисване. Зърна момче по шорти и фланелка с отрязани ръкави и емблема на „Пейтриътс“ да лови риба на осеяния с боклуци вълнолом под бара на Престън; хиляди слънчеви зайчета блещукаха по ламарината на стотиците покриви. А между Тинък Вилидж, доста голям град, и остров Муус-Лук слънцето се отразяваше в най-синята вода, която беше виждала. В такива дни се чудеше как ще се върне в Средния запад и дали изобщо ще може. А в дните, когато се стелеше мъгла, която целият континентален свят сякаш изчезваше и мрачният зов на морската сирена се извисяваше и стихваше като рев на древно чудовище… ами, тогава пак се чудеше същото.

„Трябва да внимаваш, Стефи — един ден й каза Дейв: дойде при нея, докато тя седеше на терасата с журналистическия бележник в скута си и привършваше рубриката «Изкуство и разни», изписваше буквите с решителен замах. — Островният живот се просмуква в кръвта ти и щом проникне там, е като малария. Не си тръгва лесно“.

Сега, след като включи осветлението (слънцето започваше да се спуска към хоризонта и в продълговатата стая се смрачаваше), тя седна на бюрото си и завари верния си журналистически бележник с новата рубрика „Изкуство и разни“ на първата страница. Рубриката беше напълно заменяема с пет-шест други, в които се беше пробвала досега, но тя въпреки това си я обичаше. В края на краищата тя си беше нейна, нейната работа, текстове, за които й плащаха, и не се съмняваше, че хората из целия район, в който се разпространяваше „Айлендър“, а той бе доста голям, наистина я четат.

Винс също седна на бюрото си с тихо, но ясно доловимо изпъшкване. Последва го пукане, когато се завъртя първо наляво, а после и надясно. Той го наричаше „наместване на гръбнака“. Дейв му казваше, че някой ден ще се парализира, докато си „намества гръбнака“, но тази възможност явно изобщо не го безпокоеше. Винс включи компютъра си, докато главният му редактор се подпираше на ръба на бюрото му, извади клечка за зъби и започна да човърка някъде по горното си чене.

— К’во ще е? — попита Дейв, докато Винс чакаше машината му да се стартира. — Пожар? Наводнение? Земетресение? Или бунт на тълпите?

— Мислех да започна с туй, дето Елън Дънуди разбила противопожарния кран на Бийч Лейн, щото спирачките на колата й отказали. После, след като загрея както трябва, смятах да преработя уводната си статия за библиотеката — докладва Винс и изпука с кокалчетата на пръстите си.

Както си седеше на ръба на бюрото на Винс, Дейв погледна Стефани.

— Първо гърба, сега пък пръстите. Ако се научи да свири „Сухи кокали“ на ребрата си, може да го пратим в „Америкън Айдъл“.