Стивън Кинг - Колорадеца

— А, не. И оттатък продължаваха да тичат. Без да се държат за ръце, ама все едно се държаха, щото винаги бяха заедно. Джони Гравлин и Нанси Арно. Две години си бяха направо неразделни.

Стефани се поизправи на стола. Познаваше един Джон Гравлин, мууслукския кмет, общителен човек с добра дума за всеки и поглед, вперен в щатския сенат в Огъста. Темето му оплешивяваше, шкембето му растеше. Опита се да си го представи как тича три километра на острова и още пет от другата страна на пролива и не успя.

— Не ти се удава лесно, а, миличка? — попита Винс.

— Да — призна тя.

— Е, това е, щото се мъчиш да си представиш Джони Гравлин, футболиста, бегача, шегаджията, като кмета Джон Гравлин, който случайно е единствената политическа жаба в нашето островно блато. Кметът обикаля Пристанищната улица и се ръкува наляво и надясно, хили се и хвърля отблясъци с оня златен зъб отстрани в устата, казва добра дума на всеки срещнат, никога не забравя имената на хората, нито кой кара форд пикап, кой пък се задоволява със стария фермерски камион на баща си. Карикатура, направо слязла от стар филм от четирийсетте за провинциалните политици, а той е такъв селяндур, че даже не го съзнава. Останал му е само един скок в блатото и щом се добере до оназ лилия в Огъста, или ще прояви благоразумието да спре, или ще се опита да скочи още веднъж и тоз път ще го смажат.

— Много си циничен — укори го Стефани, не без младежко възхищение от чувството му за хумор.

Винс сви костеливите си рамене.

— Виж сега, самият аз също съм класически образ, миличка, само че от филма, дето вестникарят с ръкавелите и козирката на челото вика: „Спрете пресата!“ в последния кадър. Искам да кажа, че по онуй време Джони беше друг човек — слаб като перодръжка и бърз като живак. Почти божествен, би могло да се рача, само да не бяха тез негови злополучни заешки зъби, дето се е родил с тях.

— А тя… с онез тесни къси червени гащета, дето ги носеше… тя наистина беше богиня. — Замълча за миг. — К’вито са много седемнайсетгодишни момичета де.

— Акълът ти е все там — скастри го Дейв.

Винс изненадващо го погледна.

— Не е изобщо. В облаците е.

— Щом казваш — рече другият старец. — Ама и аз признавам, че си беше хубавица, дума да няма. И три-четири сантиметра по-висока от Джони, май тъкмо затуй скъсаха през пролетта на последната им учебна година. Но през осемдесетте бяха лудо влюбени и всеки ден тичаха до ферибота от отсамната страна и после нагоре по Бейвю Хил до гимназията в Тинък. Хората се обзалагаха кога Нанси ще забременее от него, ама тя тъй и не забременя — или той е бил страшен кавалер, или тя е била страшно предпазлива. — Замълча за миг. — По дяволите, може пък да са били малко по-опитни от повечето хлапета на острова по онуй време.

— Според мене беше от тичането — разсъдливо отбеляза Винс.

— Да се върнем на темата, моля, и двамата — намеси се Стефани и старците се засмяха.

— Та на темата — каза Дейв. — Една заран през пролетта на хиляда деветстотин и осемдесета, трябва да е било април, видели някакъв мъж да седи на Хамък Бийч. Нали се сещаш, в края на Мууси Вилидж.

Стефани се сещаше, разбира се. Хамък Бийч беше прелестно местенце, макар и малко пренаселено от курортисти. Не можеше да си представи как ще е след Деня на труда 3 3 Първият понеделник през септември — Б.пр. , макар че щеше да има възможност да види — стажът й продължаваше до пети октомври.

— Е, „седи“ не е точната дума — поправи се Дейв. — Бил се поизтегнал, тъй твърдяха и двамата после. Подпирал се на едно от онези кошчета за смет, нали ги знаеш, дето дъната им са забити в пясъка, та да не ги отвее вятърът, само че от тежестта на тялото му кошчето било… — Старецът вдигна длан вертикално и я наклони.

— Като кулата в Пиза — отбеляза Стефи.

— Точно тъй. Освен туй не бил облечен за ранна утрин, когато термометърът показва пет-шест градуса и от морския вятър на човек му се струва, че не е повече от нулата. Носел хубави сиви панталони и бяла риза. Бил с леки обувки. Нямал палто. Даже ръкавици нямал.

И децата, разбира се, веднага изтичали при него да видят дали е добре и веднага установили, че не е още щом видял лицето му, казваше Джони после, разбрал, че е мъртъв, и Нанси го потвърждаваше, ама естествено, не искали да го признаят — ти щеше ли? Без да провериш?

— Не — отвърна Стефани.

— Просто си седял там — добре де… бил се изтегнал — с едната ръка в скута, а другата, дясната, отпусната на пясъка. Лицето му било восъчнобледо, освен по едно мораво петънце на двете бузи. Очите му били затворени и Нанси казваше, че клепачите му били синкави. Устните му също били възсини, а шията му, разправяше тя, била някак издута . Косата му била пясъчноруса, подстригана късо, ама не чак толкова, че перчемът му да не се развява от вятъра, пък той си се веел. „Спите ли, господине? — попитала Нанси. — Ако спите, по-добре се събудете“. — „Не спи, Нанси — казал Джони Гравлин, — а и не е в безсъзнание. Не диша“.