Стивън Кинг - Колорадеца

— Наистина ли смяташ така?

— О, да! Та тъй, Джони се обърнал и видял на пясъка пакет цигари. И понеже най-лошото вече било свършило и било само кофти, взел цигарите — и даже си напомнил да обясни на Джордж Уорно к’во е направил, в случай че щатската полиция провери за отпечатъци и намери неговите върху целофана — и ги пъхнал в джоба на бялата риза на мъртвеца. После се върнал при Нанси, която се била загърнала с топлото си ученическо яке и подскачала от крак на крак — сигурно й е било студено с онез нейните къси панталонки. Макар че не треперела само от студ естествено.

— Във всеки случай не зъзнала дълго, щото после изтърчали до Градската библиотека и се басирам, че ако някой им беше засякъл времето с хронометър, сигурно е щяло да бъде световен рекорд. И Нанси, понеже имала монети в портмонето си, се обадила на Джордж Уорно, който точно в тоз момент се обличал за работа — той държеше Уестърн Ото, същата сграда, дето сега набожните жени си провеждат благотворителните разпродажби.

Стефани, която беше отразила няколко такива разпродажби за „Изкуство и разни“, кимна.

— И Джордж значи я попитал дали е сигурна, че мъжът е мъртъв, и Нанси рекла „да“. После я помолил да му даде Джони и му отправил същия въпрос. И Джони рекъл „да“ обяснил му, че разтърсил човека за рамото и оня бил вкочанен като дъска. Разказал на Джордж как мъжът се свлякъл и как цигарите изпаднали от джоба му, мислел си, че Джордж може да му трие сол на главата, ама Джордж изобщо не му трил сол. Никой не му трил сол на главата за туй. Не прилича много на мистериозен филм по телевизията, нали?

— Дотук не — отвърна Стефани, мислеше си, че все пак съвсем мъничко й напомня на един епизод от „Убийство по сценарий“. Само че, като имаше предвид разговора, в резултат от който сега слушаше тази история, се съмняваше, че ще се появят фигури като Анджела Лансбъри и ще разгадаят мистерията… макар че все някой трябваше да е постигнал известен напредък, каза си, поне дотолкова, че да узнаят откъде се е взел мъртвецът.

— И значи Джордж казал на Джони двамата с Нанси бързо да се върнат на плажа и да го чакат — продължи Дейв. — Казал им да не пускат никой да се приближи. Джони се съгласил. Джордж му рекъл: „Ако изпуснете ферибота в седем и половина, Джон, ще ви напиша извинителна бележка“. Джони рекъл, че изобщо не му пука за отсъствията. После с Нанси Арно се върнали на Хамък Бийч, ама вече по-полека, само подтичвали по нанадолнището.

— В туй време Джордж Уорно се обадил на доктор Робинсън, ей там на Бийч Лейн — въздъхна Винс, направи пауза и се усмихна на спомена. А може би и за повече драматизъм. — А после се обади на мене.

— Жертва на убийство е намерена на единствения обществен плаж на острова и местните власти викат редактора на тукашния вестник, така ли? — възкликна Стефани. — Божичко, това наистина не е като в „Убийство по сценарий“!

— Животът по крайбрежието в Мейн рядко е като „Убийство по сценарий“ — възможно най-иронично отвърна Дейв, — а и по онуй време тук бяхме почти като сега, Стефи, особено след като курортистите си заминат и останат само тукашните. Туй не ти е телевизионна романтика, по-скоро нещо като… не знам, наречи го прозрачност. Всеки знае к’вото има да се знае и няма много поводи за одумки. Пък убийство! Власти! Мъничко прекаляваш, не смяташ ли?

— Остави я намира — сопна му се Винс. — Самите ний й я пуснахме таз муха с приказките за отровното кафе в Ташмор. Стефи, Крис Робинсън изроди две от децата ми. Втората ми съпруга, Арлет, за която се ожених шест години след смъртта на Джоан, беше голяма приятелка със семейство Робинсън, даже ходиха с брата на Крис, Хенри, когато бяха ученици. Наистина е тъй, както ти казва Дейв, само че беше нещо повече от обикновен бизнес.

Остави чашата си кока-кола на парапета и разпери ръце, което й се стори едновременно очарователно и разоръжаващо. „Нищичко няма да скрия“, обещаваше жестът.

— Тук си я караме по махленски. Винаги е било тъй и ми се струва, че винаги ще си остане, щото никога няма да сме много повече от сега.

— И слава Богу — изсумтя Дейв. — Ник’ви шибани супермаркети. Ще прощаваш, Стефи.

Тя се усмихна и отговори, че му е простено.

— Във всеки случай искам таз представа за убийството да я оставиш настрани, Стефи — продължи Винс. — Става ли?

— Да.

— Струва ми се, накрая ще установиш, че не можеш нито съвсем да я забравиш, нито напълно да я приемеш, тъй е с адски много неща около Колорадеца, затуй не върви за „Бостън Глоуб“. Да не споменавам за „Янки“, „Даунуест“ и „Коуст“. Не вървеше даже за „Уикли Айлендър“._Пуснахме_ репортажа, о, да, щото сме вестник и работата ни е да съобщаваме новините — сега имам да мисля за Елън Дънуди и противопожарния кран, да не споменавам, че момченцето на Лестър отива в Бостън за бъбречна трансплантация, тоест, ако оживее до тогаз, пък ти естествено трябва да разкажеш на хората за Ежегодното есенно возене в кола със сено и танци в Гърнърд Фармс, нали тъй?