Стивън Кинг - Клетка

— Джоксър Пирата на твоите услуги, хубавице — измърмори.

— Какво? — попита Том. Вече бе станал от бордюра и стоеше до Клей, като продължаваше да се взира с невярващ поглед в заревото на пламъците, лумнали в Бостънския парк. Огнените езици бяха погълнали целия самолет, с изключение на опашката; на нея пишеше „ЛН6409Б“, а над това обозначение се виждаше някаква спортна емблема.

Ала след малко и тя последва съдбата на останалата част от самолета. Клей усети как първите горещи вълни обляха лицето му.

— Нищо — каза той на мъжа с костюма от туид. — Хайде да отлитаме.

— Моля?

— Да се махаме оттук.

— А, добре.

Художникът закрачи покрай южната страна на парка в същата посока, накъдето бе вървял и в три същия този следобед — преди осемнайсет минути и цяла вечност. Том Маккорт побърза да го настигне. Наистина си беше доста нисичък.

— Кажи ми — подхвана той, — често ли ръсиш безсмислици?

— Сигурно — усмихна се Клей. — Ако питаш жена ми…

— Накъде отиваме? — попита Том.

— Аз бях тръгнал към метрото. — Посочи зеленото павилионче на ъгъла на следващата пряка, пред което се бяха събрали доста хора. — Но сега си мисля, че едва ли е много разумно да се набутам под земята.

— Напълно съм съгласен с теб — рече Клей. — Наел съм стая в „Атлантик Авеню Ин“ на около пет преки оттук.

Спътникът му се оживи.

— Мисля, че го знам къде е. На „Лоудьн“, нали?

— Да — кимна художникът. — Предлагам да отидем там. Тъкмо ще видим какво ще кажат по телевизията. Освен това искам да се обадя на жена си. — По телефона в стаята.

— Да, по телефона в стаята. Аз нямам мобилен телефон.

— Аз имам, но го оставих вкъщи — сподели ниският мъж. — Счупен е. Рейф — котката ми — го събори от хладилника. Днес смятах да си купя нов, но… Вижте сега, господин Ридъл.

— Клей.

— Добре, Клей. Сигурен ли си, че телефонът в стаята ти е безопасен?

Художникът спря. Това изобщо не му бе хрумвало досега. Но ако и стационарните телефони не бяха наред, имаше ли изобщо някаква надежда? Тъкмо щеше да каже това на Том, когато тълпата пред метростанцията внезапно полудя. Чуха се викове на паника, писъци и отново това нечленоразделно ломотене — знакът на лудостта. Хората се разпръснаха — неколцина побягнаха по улицата (двама тичаха прегърната и хвърляха изплашени погледи през рамо), а останалите се втурнаха към парка, където се разбягаха в различни посоки. Сърцето на Клей се сви при вида на тази гледка.

До подлеза на метростанцията останаха четирима души — двама мъже и две жени. Художникът бе почти сигурен, че тяхната поява бе накарала останалите да се разбягат. Докато Том и Клей ги наблюдаваха от съседната пряка, четиримата се нахвърлиха един върху друг. Разпрата бе шумна, жестока и истерична, лишена от някакъв строго определен модел. Не беше трима срещу един, нито пък двама срещу двама, а още по-малко „момчетата срещу момичетата“. Всъщност едно от „момичетата“ беше жена на около шейсет с набито тяло и прическа, която накара Клей да се замисли за няколко негови колежки, на които предстоеше скорошно пенсиониране.

Те се биеха с крака, юмруци, нокти и зъби, ръмжаха, пъхтяха и крещяха, обикаляйки сред телата на половин дузина души, които лежаха в безсъзнание на земята, а нищо чудно и да бяха мъртви. Единият мъж се спъна в нечий крак и падна на колене. В същия миг по-младата от двете жени скочи отгоре му. Мъжът грабна нещо от земята — Клей с учудване забеляза, че е мобилен телефон, и удари съперничката си през лицето. Апаратът се строши, разкъсвайки бузата на жената — от раната бликна кръв, която обагри светлото й яке, — но писъкът, който се изтръгна от гърдите й, беше породен не толкова от болка, колкото от ярост. Тя сграбчи за ушите коленичилия мъж, сякаш държеше някаква голяма кана, заби коляно в корема му и го замъкна обратно в мрака на подлеза.

— Хайде — измърмори Том и подръпна ризата на спътника си. — Да минем от другата страна на улицата.

Клей се остави да го водят. После си каза, че или Том Маккорт гледаше внимателно накъде вървят, или просто бяха извадили късмет, защото се добраха благополучно до отсрещната страна на Бойлстън Стрийт. Пред фасадата на „Колониъл Букс“ („Най-доброто от класиката и съвременността“) отново спряха, за да проследят с поглед как победителката в схватката край зеления павилион крачи към горящия самолет. От прошарената й коса капеше кръв, стичаше се по врата й и изчезваше под яката й. Клей не се изненада, че последният оцелял бе именно жената, която приличаше на библиотекарка или учителка по латински с една или две години до пенсионирането. Опитът му като ученик, студент и преподавател го беше научил, че онези дами, които успяваха да стигнат до тази възраст, без да се откажат от професията си, бяха почти неуязвими.