Стивън Кинг - Клетка

— Ще умре, ако остане навън — отбеляза Клей.

— Това не е мой проблем — отвърна човекът от рецепцията. — Влизате ли, или не, господин Рийдъл? — Говореше с бостънски акцент — не с онова селяндурско произношение, което художникът прекрасно познаваше от живота си в Мейн, където всеки трети идваше от Масачузетс, а с онзи нафукан говор, дето сякаш казва: „Ах, защо не съм британец.“

— Не Рийдъл, а Ридъл — поправи го Клей. Каквото и да си въобразяваше този плешивко, нямаше да го спре, след като вратата веднъж вече бе отворена. Остана на мястото си, загледан след отдалечаващата се тийнейджърка.

— Хайде — подкани го тихо Том. — Нищо не може да се направи.

Спътникът му беше напълно прав. Наистина не можеше да се направи нищо и точно тази мисъл го измъчваше. Последва приятеля си в тясното фоайе, а чиновникът заключи два пъти остъклените врати на „Атлантик Авеню Ин“, сякаш това можеше да ги предпази от хаоса навън.

— Това беше Франклин — рече плешивият администратор, докато заобикаляше облечения в униформа възрастен мъж, лежащ по корем на пода.

„Изглежда ми прекалено стар, за да е пиколо“ — беше казал Том, докато надничаше през стъклото, и Клей си каза, че спътникът му е съвсем прав. Мъртвецът беше дребен на ръст, но имаше буйна бяла коса. За негово нещастие обаче главата, върху която косата му все още растеше (Клей беше чел някъде, че косата и ноктите продължават да растат и след смъртта), бе ужасно изкривена на една страна, сякаш го бяха обесили.

— Франклин е на работа в този хотел от трийсет и пет години — информира ги чиновникът. — Или поне така казваше на всекиго от гостите. Често забравяше, че го е казал, и го повтаряше отново.

Този префърцунен акцент лазеше по обтегнатите нерви на Клей, Каза си, че ако дърдоренето му беше пръдня, щеше да звучи като хартиена свирка, надута от дете с астматичен пристъп.

— Някакъв мъж излезе от асансьора — продължи плешивият чиновник и мина зад бюрото си — явно там се чувстваше на сигурно място. Лампата на стената озари лицето му и Клей видя колко е блед. — Една от откачалките. Франклин имаше лошия късмет да стои точно пред вратите на асансьора, когато онзи…

— Предполагам, че дори не ви е минало през ума да извадите проклетата картина от задника му — рече Клей, след което се наведе, вдигна литографията на „Къриър & Айвс“ и я сложи на диванчето. Сетне свали крака на мъртвеца от възглавничката. Вкочаненият крак тупна на пода със звук, който Клей прекрасно познаваше. В повечето комикси го описваха като „КЛАН“.

— Мъжът от езерото го фрасна веднъж с юмрука си — разказваше служителят — и ударът запрати горкия Франклин в отсрещната стена. Мисля, че си строши врата. При всички положения това събори литографията. Когато Франклин се блъсна в стената, тя падна отгоре му. Той явно си мислеше, че изясняването на тези подробности го оневинява напълно.

— Какво стана с мъжа, който го удари? — попита Том.

— Откачалникът?

— Къде отиде?

— Навън. Тогава реших, че най-мъдрото решение ще бъде да заключа вратата. След него — уточни и ги изгледа с някаква смесица от страх и мръснишко любопитство, която се стори на Клей особено отвратителна. — Какво става навън? Много ли е зле?

— Мисля, че и сам знаеш как е — отвърна Клей. — Нали затова си заключил вратата?

— Да, но…

— Какво казаха по телевизията? — понита Том.

— Нищо — вдигна рамене чиновникът. — Няма сигнал от… — Той погледна часовника си. — Вече от половин час.

— Ами радиото?

Рецепционистът хвърли на мустакатия мъж превзет поглед, който сякаш казваше: „Сигурно се шегуваш“. Художникът вече започваше да си мисли, че плешивкото би могъл да напише книга със заглавие „Как да бъдем намразени за отрицателно време“.

— Радио? Радио на това място? В този хотел? Бъзикаш се.

Изведнъж прокънтя пронизителен вик, в следващия момент момичето с окървавената бяла рокля отново изникна пред вратата и заблъска с длани по нея. Клей забеляза, че тийнейджърката хвърля изплашени погледи през рамо, и се втурна към нея.

— Вратата е заключена! — извика му Том. — Забрави ли?

Не, не беше забравил. Обърна се към човека на рецепцията:

— Отключи я!

— Не! — отсече чиновникът и скръсти ръце на хилавите си гърди, за да покаже твърдата си решимост да се противопостави на подобен род действия. Навън девойката с бялата рокля отново погледна настрани и заблъска по-силно. Изцапаното й с кръв лице бе изкривено от ужас.