Стивън Кинг - Клетка

Клей измъкна касапския нож от колана си. Съвсем го бе забравил за него и сега се изненада колко бързо — и естествено — предметът изплува в съзнанието му.

— Отваряй вратата, кучи сине — изръмжа на плешивия мъж зад бюрото, — ако не искаш да ти прережа гърлото.

— Няма време! — извика Том, вдигна един от столовете с висока облегалка (евтина имитация на стил „Кралица Ана“) и се втурна към вратата, държейки го пред себе си като таран.

Момичето го видя и побърза да отстъпи назад, вдигайки ръце пред лицето си, за да се предпази. В същия миг човекът, който я преследваше, изникна пред вратата. Приличаше на едър строителен работник, имаше колосално шкембе, издуващо предницата на жълтата му тениска, и мазна прошарена опашчица, която подскачаше нагоре-надолу по гърба му.

Столът се вряза в двойната врата — двата крака отдясно разбиха стъклото с надпис „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а тези отляво — онова с надпис „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“. Дясната двойка се заби в тлъстото ляво рамо на великана точно в момента, в който сграбчваше момичето за врата. В следващия миг седалката на стола издумка в дървената плоскост между стъклата и силата на удара запрати назад Том Маккорт.

Строителният работник прекъсна за кратко нечленоразделното си ломотене, надавайки кански рев (също толкова неразбираем), и момичето използва момента, за да се изтръгне от хватката му. Клей забеляза, че по луничавия му ляв бицепс се стича струйка кръв. Тийнейджърката успя да се освободи от гиганта, но краката й се преплетоха и тя се строполи в канавката, плачейки от болка и страх.

В следващата секунда Клей стоеше пред разбитите стъкла на вратата, без да помни как се е озовал там — не помнеше да е прекосявал фоайето, нито пък да се е отдръпвал от пътя на Том и неговата импровизирана стенобойна машина.

— Хей, говедо! — извика и почувства лек повей на кураж при вида на работника, който затвори бръщолевещата си уста и учудено се заозърта. — Да, на теб говоря! — След което, понеже не знаеше какво друго да добави, изтърси: — Чуках майка ти и тя се оказа провиснала дърта пачавра!

Едрият лунатик с жълтата фланелка изрева нещо, което прозвуча досущ като крясъка, нададен от жената с бизнескостюма малко преди гибелта й — звучеше като „Раст!“ и се обърна към сградата, която изведнъж бе придобила глас и зъби и го бе нападнала. Това, което виждаше пред себе си, едва ли беше мъж с неумолимо изражение и изпотено лице, който стискаше огромен касапски нож и се бе подал през строшения прозорец на вратата, защото Клей дори не можа да го атакува. Строителният работник просто се хвърли към стърчащото острие и шведската стомана потъна в увисналата му, загоряла от слънцето гуша. Червеният водопад, който рукна от раната, изпръска ръцете на Клей (кръвта бе гореща като току-що налято кафе) и в него се надигна внезапен импулс да се отдръпне назад, по-далеч от парещата течност. Овладя го и натисна ножа напред. Усети как острието среща съпротива, ала продължи да натиска. Шведската стомана просто нямаше грешка. Тя разкъса вратните сухожилия и върхът на оръжието се показа от тила на великана. В същия миг той се наклони застрашително напред — Клей не можеше да го удържи с една ръка, в никакъв случай; мъжът тежеше поне сто и трийсет, ако не и сто и четирийсет килограма — и за момент се отпусна на вратата като пияница, облегнал се на уличен стълб. Кафявите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си, побелелият му от никотина език висеше от ъгълчето на устата му, а зейналият кратер в гърлото му не спираше да бълва кръв. Накрая коленете му поддадоха и той рухна на паважа. Клей опита да издърпа ножа си и се изненада колко лесно излиза. Много по-лесно, отколкото в случая с папката му.

Вдигна поглед и отново видя тийнейджърката. Тя седеше с един крак в канавката, вдигнала другия на тротоара, и се тресеше от ридания, косата й се бе спуснала като завеса пред лицето й.

— Миличка — каза й Клей. — Миличка, недей.

Ала девойката продължи да плаче.

Името й беше Алис Максуел. В началото можа да им каже само толкова. После им разказа, че двете с майка й дошли в Бостън с влака от Боксфорд, за да напазаруват, както правели всяка сряда (тогава имала по-малко часове в гимназията). Слезли от влака на Южната гара и взели такси. Алис им каза, че шофьорът на таксито носел син тюрбан — това било последното нещо, което си спомняла, преди чиновникът най-накрая да отключи двойните врати на „Атлантик Авеню Ин“ и да я пусне вътре.