Стивън Кинг - Клетка

— Внимавайте с него — предупреди човекът с костюма от туид. — Той…

— Знам го какъв е — прекъсна го полицаят и Клей забеляза автоматичния пистолет в дясната му ръка. Не можеше да каже дали го бе извадил сега, или през цялото време го бе държал в ръката си. Художникът бе прекалено погълнат от чувството си на признателност към ченгето, за да обърне внимание на такива подробности.

Пазителят на закона погледна умопобъркания и се доближи до него. Всъщност застана толкова близо, че Клей имаше чувството, че направо му се предложи.

— Каква е тази работа, приятелче? — измърмори. — Какво става тук?

Лунатикът се хвърли към полицая и протегна ръце към гърлото му. В секундата, в която направи това, ченгето допря дулото на пистолета си до слепоочието му и натисна спусъка. От черепа на безумеца изригна кървав фонтан и той се строполи по гръб на земята, мелодраматично разпервайки ръце: „Виж, мамо, застреляха ме!“

Художникът и ниският мъж с мустачките се спогледаха, след което се обърнаха към полицая. Той прибра пистолета си в кобура и бръкна в джоба на униформената си риза, за да извади от там малка кожена кутийка. Клей забеляза, че ръката му леко трепери. В момента се боеше от ченгето, ала щеше да се бои много повече, ако ръцете му бяха спокойни. Това, което се бе случило току-що, не беше изолиран случай. Изстрелът явно бе прочистил някаква верига във възприятията на Клей, защото изведнъж започна да чува и другите гърмежи, които отекваха из града.

Полицаят извади една картичка (приличаща на визитка) от кожената кутийка, след което я прибра обратно в джоба си. Хвана картичката с двата пръста на лявата си ръка, а с дясната стисна ръкохватката на служебното си оръжие. Недалеч от безупречно лъснатите му обувки кръвта, шуртяща от пръснатия череп на лунатика, бе образувала малка локвичка върху асфалта. На няколко метра от него жената с бизнес костюма лежеше в друга локва кръв (значително по-голяма), която бе започнала да се съсирва и бе придобила тъмночервен оттенък.

— Как се казвате, господине? — обърна се полицаят към Клей.

— Клейтън Ридьл.

— Кой е президентът на страната?

Художникът му каза.

— А коя дата сме днес?

— Първи октомври. Знаете ли как…

Ала ченгето вече бе насочило вниманието си към мъжа с мустачките.

— Вашето име, господине?

— Томас Маккорт, живея на Сейлъм Стрийт 140 в Молдън.

— Можете ли да ми кажете името на човека, който бе съперник на президента на последните избори?

Том Маккорт му го каза.

— За кого е женен Брад Пит?

Нисичкият мъж разпери ръце.

— Откъде да знам? Най-вероятно за някоя кинозвезда.

— Окей — кимна служителят на реда и подаде на Клей картичката. — Аз съм полицай Ълрик Ашланд и това е визитката ми. Възможно е да бъдете повикани, господа, за да свидетелствате във връзка с онова, което се случи току-що. Вие имахте нужда от помощ и аз ви я оказах; бях нападнат и отвърнах на удара.

— Искахте да го убиете — промълви Клей.

— Да, господине, стараем се да ги избавим от нещастието им колкото се може по-бързо — заяви Ълрик Ашланд. — Но ако кажете това пред някое съдилище или следствена комисия, аз ще го отрека. Това е единственото решение на възникналата ситуация. Такива хора се появяват навсякъде. Някои се самоубиват, ала други се нахвърлят върху тези около тях. — Пазителят на реда се поколеба за миг, след което добави: — Доколкото ни е известно, всички, които не се самоубиват, постъпват така. — Сякаш в потвърждение на думите му от другата страна на улицата отекна изстрел, последван от още три — те проехтяха от покрития с тента преден двор на „Четири сезона“, където цареше невъобразим хаос от счупени стъкла, осакатени трупове, смачкани автомобили и пролята кръв. — Все едно сме заживели в някой шибан хорър като „Нощта на живите мъртви“ — добави ченгето и хвърли поглед към улицата зад себе си, без да изпуска пистолета си. — Само дето тези хора не са мъртви. Трябва да им помогнем, за да умрат.

— Рик! — извика едно ченге от отсрещния тротоар. — Рик, трябва да отидем в „Лоугън“! Всички отряди! Идвай веднага!

Полицай Ашланд се огледа за приближаващи се автомобили, но коли нямаше. Като се изключат претърпелите произшествия возила, Бойлстън Стрийт бе съвършено пуста. От съседните улици обаче се чуваха взривове, експлозии и трясък от автомобилни катастрофи. Мирисът на пушек бе по-силен от всякога. Ълрик (или Рик, както го наричаха колегите му) енергично закрачи по улицата, но като стигна до средата, спря и се обърна към Клей и Том: