Стивън Кинг - Клетка

— Ако препрограмирането им е достигнало някакво по-високо ниво, може вече да са възприели мотото: „Живей и остави другите също да живеят“ — изтъкна Клей, макар че изобщо не бе убеден в думите си. Всъщност нямаше никакво значение — трябваше да замине и нищо не бе в състояние да го разубеди.

— Съмнявам се — отбеляза момчето. — Нали помниш какво беше казал Том за улея и кланицата?

— Клей, ние сме нормита и за тях това е грях номер едно — заяви Том. — Освен това изпържихме един от рояците им — грехове номер две и три наведнъж. Дори да са прегърнали от цялото си сърце идеята „Живей и остави и другите да живеят“, тя не се отнася за нас.

— Естествено — подкрепи го Джордан. — Разръфаният казва, че сме луди.

— Да, и никой не бива да ни докосва — напомни им художникът. — Значи ще бъда в безопасност, нали?

След това изявление нямаше какво повече да се каже.

Том и Джордан решиха да се отправят на запад — през Ню Хампшир, после през Върмонт, и да оставят „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ колкото се може по-бързо зад гърба си. Художникът им каза, че Шосе № 11, което минава край Кент Понд, е чудесна отправна точка.

— То ще ме отведе до Шосе № 160 — добави, — а вие можете да го следвате чак до Лакония в самото сърце на Ню Хампшир. Е, пътят не е съвсем пряк, ала не сте се разбързали да хващате самолет, нали?

Джордан разтърка с юмруци очите си, после отметна косата от челото си. Клей добре познаваше този жест — означаваше, че хлапето едва се държи на краката си, и умира за сън. Щеше да му липсва. А пък Том — още повече.

— Как ми се иска Алис да е тук; — въздъхна момчето. — Тя щеше да те разубеди.

— Нямаше — поклати глава Клей. Въпреки това той също искаше с цялото си сърце Алис да беше сега до тях. Искаше с цялото си сърце Алис да беше жива, без значение дали щеше да дойде с него, или не. Петнайсет години не беше възраст, на която да умреш.

— Сегашните ти планове ми напомнят за четвърто действие на Шекспировата „Юлий Цезар“ — каза Том. — В пето действие всички падат под мечовете. — Вече се провираха през стълпотворението от изоставени автомобили, задръстили улица „Езерна“ — на места колите бяха скупчени толкова нагъсто една до друга, че се налагаше да се катерят отгоре им. Аварийното осветление на общината постепенно чезнеше в далечината, мъртвият светофар на централното кръстовище се поклащаше бавно пред тях под ласките на нощния ветрец.

— Писна ми от шибания ти песимизъм! — възкликна Клей. Беше се зарекъл да не се ядосва — не искаше да се разделя с приятелите си по такъв начин, ако можеше да го избегне, ала чашата на търпението му започваше да прелива.

— Съжалявам, задето не те развеселявам. — Том спря до крайпътна табела с надпис „ШОСЕ № 11 — З КМ“. — Освен това — мога ли да бъда пределно откровен? — ми е болно, че ще се разделим.

— Извинявай, Том.

— Ако смятах, че има шанс едно към пет да намериш сина си… по дяволите, дори едно към петдесет…, но няма значение. — Насочи лъча на фенерчето си към Джордан. — Ами ти? Какви са твоите финални аргументи срещу безумието? Момчето се позамисли, след което поклати глава:

— Веднъж директорът ми каза нещо. Искате ли да го чуете?

Очилатият иронично козирува с фенерчето. Яркият сноп лъчи за миг освети фасадата на местното кино с реклама за последния филм с Том Ханкс, после аптеката до него.

— Давай.

— Каза ми, че умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето.

— Амин — промълви Клей. Гласът му прозвуча толкова тихо, че дори той самият се изненада.

Крачеха на изток по Маркет Стрийт, която се явяваше част от Шосе № 19, А. След първите два километра тротоарите изчезнаха — от двете страни започнаха да се появяват стопанства. След още два километра се натъкнаха на повреден угаснал светофар, а няколко метра след него бе кръстовището с Шосе № 11. Когато приближиха, видяха трима души, които седяха на банкета, омотани в спални чували. Клей разпозна единия от тях веднага щом лъчът на фенерчето му го освети — възрастен джентълмен с продълговато интелигентно лице и прошарена коса, вързана на конска опашка. Шапката на „Маями Долфинс“, която другият мъж носеше, също му бе позната. Том насочи фенерчето си към жената до господин Конска опашка и отсече:

— Вие!

Клей не знаеше дали тя е с тениска на „Харли Дейвидсън“ с изрязани ръкави, но беше сигурен, че дори да не я носи в момента, въпросната фланелка е в една от раниците, захвърлени на пътя. Също както знаеше, че непознатата е бременна. Беше сънувал тези двамата в мотела „Шепнещи борове“ две нощи, преди да убият Алис. Когато бе сънувал огромния стадион с осветителните кули и платформите.