Стивън Кинг - Клетка

— Разбирам — кимна нисичкият мъж. — Разбирам — повтори, след което се обърна към хлапето: — Стига си я гледал, Джордан, няма да се надигне и да тръгне.

Ала момчето не му обърна внимание и продължи да наблюдава изкълвания от враните труп с шапка на „Сий Догс“.

— Фоните започнаха да се грижат за себеподобните си веднага щом бяха препрограмирани на първично ниво — отбеляза. — И въпреки че само изваждаха труповете изпод скамейките и ги хвърляха в блатото, поне се опитаха да направят нещо. Обаче не се грижат за нашите трупове. Оставят ги да се разлагат там, където паднат. — Джордан се обърна към Том и Клей. — Без значение какво казват или обещават, не можем да им се доверим! — добави гневно. — Не можем!

— Съгласен съм с теб — каза Том.

Художникът кимна:

— Аз също.

Очилатият се обърна към общината, където няколко аварийни лампи с очевидно дълготрайни батерии все още излъчваха нездраво жълтеникаво сияние, което се отразяваше от покривите на паркираните служебни автомобили.

— Да влезем и да видим какво са ни оставили.

— Да, хайде да влезем — промълви Клей. Джони едва ли щеше да е там, ала нещо в него (онова, в което детското продължаваше да живее) все още се надяваше, че ще чуе възторжения вик „Татко!“ и синът му ще се хвърли в обятията му — жив и невредим, от плът и кръв, за да прогони кошмара.

Разбраха със сигурност, че общината е изоставена, когато видяха надписа, надраскан върху двойните врати. Под бледото сияние на аварийните светлини големите, разкривени букви изглеждаха написани със засъхнала кръв:

— На какво разстояние се намира този Кашуок? — попита Том.

Клей се замисли.

— Може би на сто и двайсет, сто и трийсет километра от тук, право на север. Шосе № 160 ще те отведе директно до ТР-90, но после вече не знам.

— Какво е това ТР-90? — попита Джордан. — Няма ли си име?

— Не. Така го отбелязват на всички карти. В района има няколко малки поселища, каменоломна и два резервата на племето микмаки, но общо взето, има само гори, мечки и елени. — Той натисна дръжката и вратата се отвори. — Смятам да проверя навсякъде — добави. — Не идвайте с мен, ако не искате — ще ви разбера.

— Не, ще дойдем — рече Том. — Нали, Джордан?

— Естествено — кимна момчето, ала тонът му издаваше известни колебания. В следващия момент обаче се усмихна и възкликна: — Хей, кой знае кога пак ще видим светещи електрически лампи!

Джони Ридъл не изскочи от тъмния коридор, за да се хвърли в бащините си обятия. Онова, което ги връхлетя след първите няколко крачки, бе силната миризма на готвено, която, изглежда, се бе просмукала в стените от скарите и преносимите барбекюта, на които насъбралите се хора си бяха приготвяли храна. На таблото, където обикновено се закачаха бюлетините за дейността на общината и известията за предстоящи събития, сега висяха поне двеста бележки. Клей, който бе толкова напрегнат, че едва дишаше, започна да ги изучава с прилежността на монах, убеден, че е открил изгубеното Евангелие на Мария Магдалена. Боеше се от това, което можеше да намери, а мисълта, че има вероятност да не открие нищо, го изпълваше с парализиращ ужас. Междувременно Том и Джордан тактично се оттеглиха в голямата зала, чийто под бе отрупан с купища отпадъци — явно бежанците бяха прекарали поне няколко нощи тук в очакване на спасение, което така и не бе дошло.

От тези послания Клей узна, че оцелелите се бяха надявали на нещо много повече от обикновено спасение. Вярваха, че в Кашуок ги очаква избавление. Защо точно това градче, при положение че в ТР-90 (особено в северната и западната му част) мобилните телефони нямаха покритие? В нито една от бележките не ставаше въпрос за това. Изглежда, авторите им бяха твърдо убедени, че онези, за които бяха предназначени посланията, ще ги разберат от само себе си — сякаш всички знаеха за въпросния Кашуок и без никакви колебания щяха да се запътят натам. Едва шепа хора бяха проявили достатъчно здрав разум, но и техните послания се люшкаха между страха и въодушевлението; повечето съобщения се свеждаха до „Колкото се може по-скоро тръгнете по Йелоу роуд, който ще ви отведе до Кашуок и избавлението.“

В долната част на таблото, полузакрит от бележката на Айрис Нолан (дама, която Клей добре познаваше, защото доброволно помагаше в градската библиотека), той забеляза познатия почерк на сина си и си помисли: „О, Боже, благодаря ти. Благодаря ти много.“ С треперещи пръсти взе листчето, като внимаваше да не го скъса.