Стивън Кинг - Клетка

Междувременно Джордан прочете бележката за втори път, а може би и за трети и четвърти. Въпреки че почти бе обезумял от тревога, Клей изпита странното желание да се извини на момчето за лошия правопис и пунктуация на сина си, но после си каза, че Джони е писал под ужасен стрес, приклекнал на верандата, докато приятелите му са наблюдавали втрещени как хаосът внезапно поглъща спокойното им градче.

Джордан вдигна поглед от листа и попита:

— Как изглежда синът ти?

Художникът се зачуди защо хлапето му задава този въпрос, но реши, че не иска да знае. Поне засега.

— Джони е малко по-нисък от теб. Изглежда закръглен, но е от възрастта. С тъмнокестенява коса.

— Не е кльощав. Нито пък рус.

— Не, така изглежда приятелят му Джордж.

Джордан и Том се спогледаха. Лицата им бяха мрачни, ала на художника му се стори, че забелязва облекчение в тях.

— Какво има? — възкликна. — Какво! Кажете ми.

— От другата страна на улицата — промърмори очилатият. — Не го видя, защото тичаше. През три къщи оттук. Слабо русо момче с червена раница…

— Това е Джордж Гендрън — каза Клей. Познаваше червената раница на Джордж тъй добре, както познаваше синята на Джони със светлоотражателните ленти отгоре й. — Когато бяха в четвърти клас, двамата с Джони направиха макет на пуританско селище за часа по история и получиха шестици. Джордж не може да е мъртъв. — Ала явно беше. Клей приседна на стъпалата (като в просъница чу познатото изскърцване) и с длани закри лицето си.

Общината се намираше на пресечката на улиците „Езерна“ и „Мелнична“ пред градския парк и езерото, дало името си на градчето. Кент Понд буквално означава „Езерото Келт“. Паркингът беше почти пуст, само служебните места бяха заети, за сметка на което и двете улици към голямата викторианска сграда бяха претъпкани с автомобили. Явно хората се бяха опитали максимално да се доближат до бялата постройка, преди да продължат пеша. Дори зелените площи бяха претъпкани с изоставени коли и Клей, Том и Джордан се придвижваха изключително бавно. Десетина къщи бяха изгорели до основи, някои все още димяха. Художникът покри трупа на момчето на Ливъри Лейн (наистина беше приятелят на Джони), но не можеха да сторят нищо за многобройните подути и разлагащи се мъртъвци, на които се натъкнаха по време на бавния преход към общината. Бяха стотици, ала в тъмнината Клей не видя нито едно познато лице. Каза си, че и светло да беше, пак нямаше да разпознае никого — враните бяха пирували в продължение на десет дни.

Мислите му се насочиха отново към Джордж Гендрън, който лежеше по корем сред купчина окървавени листа. Синът му бе написал в бележката си, че Джордж и Мич — двамата му най-добри приятели, са с него. Следователно онова, което беше сполетяло русото момче, се бе случило малко след като Джони бе закрепил бележката за кухненската врата и тримата бяха напуснали къщата на Ридъл. И след като само Джордж лежеше сред окървавената шума, Клей предполагаше, че Джони и Мич се бяха измъкнали живи от Ливъри Лейн. „Но който много предполага, здравата се излага — помисли си. — Евангелието на Алис Максуел, мир на праха й.“

И това бе самата истина. Бе напълно възможно убиецът на Джордж да се е втурнал след тях и да ги е настигнал някъде другаде. На главната, на „Дъгуей“ или на съседната „Лоръл“. Където ги е наръгал с касапски нож или две автомобилни антени…

Вече бяха стигнали до паркинга на общината. Вляво голям пикап, който се бе опитал да мине напряко, беше затънал в блатистия бряг на езерото, вдясно се виждаше жена с разпорено гърло, чието лице представляваше кошмарен лунен пейзаж от кървава каша и черни кратери. На главата й се мъдреше шапка на „Портланд Сий Догс“, дамската й чантичка се мъдреше непокътната до нея (дори ремъкът продължаваше да е преметнат през рамото й). Убийците вече не се интересуваха от пари. Клей се стресна, когато Том докосна рамото му:

— Престани да мислиш какво може да се е случило.

— Откъде знаеш какво…

— Няма нужда да съм телепат, за да го разбера — въздъхна Том и се насили да се усмихне. — Ако намериш сина си — най-вероятно няма да успееш, ала не е изключено и да се случи, то съм сигурен, че ще ти разкаже цялата история. Ако пък не го намериш… тогава има ли някакво значение?

— Не. Разбира се, че няма. Но, Том… аз познавах Джордж Гендрън. Хлапетата го наричаха Кънектикъщ защото семейството му бе дошло от там. Ял е хамбургери в задния ни двор. От време на време татко му идваше у дома и заедно гледахме мачовете на „Пейтриътс“.