Стивън Кинг - Кери

Спряха от лявата страна на платното и когато излезе от колата с колене, които заплашваха да поддадат на всяка стъпка, видя, че са оставили лъкатушна следа от размазана гума, дълга седемдесет стъпки.

Били вече отваряше багажника и вадеше от него крик като си мърмореше нещо сам. Нищо вътре не се беше разместило.

Мина покрай нея, от ъгъла на устата му вече висеше цигара.

— Донеси оная кутия с инструменти, маце.

Тя беше сащисана. Устата й се отвори и затвори на два пъти, като на риба на сухо, преди да успее да изрече нещо.

— Аз… аз няма! Ти почти ме у… ти… почти… ти лудо копеле! Освен това, тя е мръсна!

— Донеси я или няма да те заведа на шибаните борби утре вечер — беше се обърнал назад и я изгледа с ледено безразличие.

— Мразя борбите!

Никога не беше ходила на борби, но гневът и яростта й изискваха абсолюти. Гаджетата от нейния кръг я водеха на рок концерти, които тя ненавиждаше. В края на краищата там винаги попадаш до някой, който не се е къпал от седмици.

Той вдигна рамене, върна се при предната част и започна да повдига колата с крика.

Тя донесе инструментите, като при това зацапа навсякъде с масло новата си фирмена жилетка. Той изсумтя без да се обръща. Фланелката му се беше извадила от джинсите и плътта на гърба му се показваше гладка, загоряла, трепкаща от мускули. Това я развълнува и усети, че езикът й се показва в ъгъла на устата. Помогна му да извади гумата от колелото. Колата се заклати заплашително върху крика.

Когато работата беше свършена и тя се качи пак в колата жилетката и скъпата й червена пола бяха оплескани с големи мазни петна.

— Ако си мислиш… — започна, когато той седна зад волана.

Той се премести по седалката към нея и я целуна, а ръцете му се движеха тежко по тялото й от кръста към гърдите. Дъхът му имаше аромата на тютюн, от него се носеше мирис на крем за бръснене и пот. Тя се втренчи надолу в тялото си, дишайки тежко. Сега жилетката беше омазана и с прахоляк и кал от пътя. Двадесет и седем и петдесет в „Джордан Маршал“, а не ставаше за нищо друго вече, освен за кофата за боклук. Беше силно възбудена, почти болезнено.

— Как ще обясниш това? — попита той и я целуна отново. Имаше усещането, че устата му се усмихваше докато я целуваше.

— Пипай ме — прошепна в ухото му. — Опипвай ме цялата. Изцапай ме.

Той не се поколеба. Найлонът се разцепи като зейнала уста. Полата й — и без това къса — беше вдигната грубо нагоре до кръста й. Той я опипваше алчно, без никакъв финес въобще. И нещо — може би това, може би внезапния повей на смъртта — я доведе до внезапен разтърсващ оргазъм. Отиде на борбите с него.

— Осем без четвърт — каза той и седна в леглото. Запали лампата и започна да се облича. Тялото му все още я вълнуваше. Помисли си за вечерта на миналия понеделник и за това как беше. Той беше…

(не)

Ще има достатъчно време да мисли за това по-късно, може би, когато от това би имало някаква полза, а не би предизвиквало само безполезна възбуда. Прехвърли краката си през ръба на леглото и обу пликчетата си.

— Може би идеята не струва — каза, но не беше сигурна дали изпитва него или себе си. — Може би трябва просто да се върнем пак в леглото и…

— Идеята е добра — каза той и по лицето му премина сянка на веселие. — Свинска кръв за свиня.

— Какво?

— Нищо. Хайде. Обличай се.

Тя се облече и когато излизаха по задните стълби усещаше, че в слабините й се надига и разраства като дива лоза силна възбуда.

От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 45)

Разбирате ли, аз не съжалявам за всичко това толкова много, колкото си мислят хората, че би трябвало да съжалявам. Не че го казват направо; но хората винаги говорят колко ужасно много съжаляват. Това е обикновено точно преди да ми поискат автограф. Но те очакват от тебе да съжаляваш. Очакват да плачеш непрестанно, да пиеш малко повече от обичайното или да вземаш наркотици. В такъв случай казват: „О, това е такъв срам. Но, нали знаете какво й се случи“ — и дъра, дъра, дъра.

Но „съжалявам“ е дума за охлаждане на човешките чувства. Използуваме я когато разлеем чаша кафе или ударим накриво топката на боулинга с момичетата от Лигата. Истинското съжаление е рядко срещано нещо, също както и истинската любов. Аз вече не съжалявам, че Томи е мъртъв. Той вече ми изглежда като сън, който някога съм преживяла. Може би си мислите, че това е жестоко, но много вода изтече от Нощта на Бала. И не съжалявам за това, че се явих пред комисията Уайт. Казах им истината — толкова, колкото знаех от нея.