Стивън Кинг - Кристин

Действително сънуваше, защото изненадано установи, че колата е чула думите й. Едва изрекла ги, чистачките на Кристин се раздвижиха и някак надменно започнаха да свалят мокрия сняг от предното стъкло. Сетне колата плавно потегли нагоре по улицата. Зад волана й нямаше никой! Лий беше сигурна в това, доколкото човек може да е сигурен в нещо, което сънува. Предният ляв прозорец беше заснежен, но не замъглен. Тя надниква през него и видя, че колата е празна. Тогава си каза, че наистина сънува.

Замаяна се върна в леглото си (където никога не беше спала с мъж — също като Арни все още беше девствена) и си спомни за една Коледа отпреди дванайсет, може би четиринайсет години. Навярно по това време е била три-четиригодишна.

Заедно с майка й бяха отишли в един от големите бостънски универсални магазини…

В съня си Лий отпусна глава върху възглавницата и заспа с отворени очи, взирайки се в избледняващия мрак навън. Изведнъж — в сънищата е възможно всичко — видя през прозореца отдела за детски играчки в големия магазин. Пред очите й пробляснаха коледни дръвчета, украсени със сърма и с блещукащи лампички.

Търсеха подарък за Брус — единствения първи братовчед на Лий. По високоговорителите ехтеше смехът на предрешения Дядо Коледа, който изобщо не беше весел, а някак си зловещ — смях на маниак, дошъл през нощта не с подаръци, а с брадва в ръка.

„Не, скъпа, не може. Това е играчка за момчета.“

„Но аз го искам!“

„Дядо Коледа ще ти донесе хубава кукла, може би дори Барби…“

„Искам това!“

„Мила Лий, момчетата вълшебници са направили тази играчка за момченца. Момичетата вълшебници изработват хубави кукли…“

„Не искам кукла! Не искам Барби! Искам това!“

„Ако продължаваш да ме ядосваш, веднага ще те заведа вкъщи, Лий!“

Накрая момиченцето се подчини. На Коледа получи не само кукла Барби, но и съпругът й Кен и им се зарадва (поне така предполагаше), но и до ден днешен си спомняше червената състезателна кола върху изрисувани зелени хълмове, която се движеше сама върху оградено с миниатюрни перила шосе, чиято реалност се подсилваше от безсмислената му кръгообразна форма. О, колко бързо се движеше червената кола — Лий беше запленена от нея. Играчката изглеждаше толкова истинска, че сърцето на детето се свиваше, докато я гледаше. Създаваше се впечатление, че автомобилчето се движи само, макар Лий да знаеше, че се насочва от човек, който седи в кабинката вдясно и натиска бутоните на дистанционното управление. Майка й й го беше обяснила и сигурно бе така, но момиченцето предпочиташе да вярва на очите си. И на сърцето си.

Тя стоеше като омагьосана, стиснала перилата, обграждащи витрината, вперила очи в колата, която продължаваше да обикаля в кръг, без да бъде управлявана от шофьор. Майка й едва я склони да си тръгнат. По високоговорителите продължаваше да звучи зловещият смях на Дядо Коледа, от който потрепваха гирляндите, спуснати от тавана.

Лий дълбоко заспа. Сънищата и спомените й бавно избледняха. Навън се развиделяваше. Студената светлина окъпа улиците, тихи и пусти в неделната утрин. Навалелият през нощта сняг беше девствен, с изключение на следите от автомобилни гуми, които водеха към дома на семейство Кабът, сетне завиваха към пресечката на края на този тих квартал.

Лий се измъкна от леглото едва към десет (майка й, която не обичаше децата й да се излежават, най-сетне я събуди и я накара да закуси преди да е станало време за обяд). Навън се бе стоплило и термометърът показваше 60°F. В западната част на Пенсилвания времето в началото на ноември е променливо като през ранна пролет. Ето защо до десет часа снегът се бе стопил, а следите от гуми — изчезнали.

Една нощ, десет дни по-късно, когато картонени пуйки и рогове на изобилието от разтегателна хартия започнаха да се появяват на прозорците на началните училища, някакво синьо „Камаро“ с толкова вдигната задница, че предната му част заплашваше да заоре в земята, безшумно влезе в платното, водещо към паркинга на аерогарата. Сенди Галтън разтревожено надникна от кабинката си. Бъди Репертън провря глава през прозореца на колата си и щастливо му се усмихна. Лицето му беше брадясало — личеше, че се е бръснал преди седмица — а очите му лудешки проблясваха, което се дължеше повече на кокаина, а не на повишено настроение по случай приближаващия Ден на благодарността. Тази вечер с момчетата здравата се бяха надрусали. Общо взето Бъди малко напомняше някакъв покварен Клинт Истууд.