Стивън Кинг - Кристин

Беше…

— Лошо — прегракнало изрече той и гласът му почти се изгуби всред сипещата се суграшица.

Арни стоеше на тротоара, взираше се в колата си — като по чудо възкръснала от ерата на Бъди Холи, на Хрушчов и на Лайка — първото куче космонавт, и внезапно усети силна омраза към нея. Не беше сигурен, но му се струваше, че Кристин му влияе по някакъв начин.

Светлините на таблото, които проблясваха като кръгли червени очи през предното стъкло, сякаш му се подиграваха и го упрекваха.

Дръпна предната врата, седна зад волана и затвори очи. Изведнъж се успокои и започна да мисли рационално. Наистина беше излъгал Лий, но за нещо незначително, не — за нещо абсолютно незначително.

Без да отваря очи протегна ръка и докосна ключодържателя — разръфано правоъгълно парче кожа, върху което бяха изписани буквите Р. Д. Л. Не беше сметнал за нужно да си купи нов, със собствените му инициали.

Имаше нещо странно и особено в кожения ключодържател. Да, нещо много особено.

Когато бе наброил парите на кухненската маса на Льобей, старецът плъзна към него ключовете. Парчето кожа беше разръфано, нацепено и потъмняло от употреба, инициалите бяха почти заличени от времето и от непрестанното търкане в монетите в джоба на стареца.

Сега те бяха напълно отчетливи, сякаш бяха изписани отново.

Арни си каза, че подобно на лъжата му, това също няма значение. Разположил се удобно в купето на Кристин, той не се съмняваше, че е прав.

Знаеше го. Останалото нямаше значение. Завъртя ключа, стартерът зави, но моторът дълго не можа да се запали. Мокри проводници — това бе всичко.

— Моля те — прошепна момчето. — Всичко е наред, не се тревожи, нищо не се е променило.

Двигателят изгърмя и изгасна. Стартерът продължаваше да вие. Суграшицата биеше по стъклата. В колата беше топло и уютно. Само двигателят да запали…

— Хайде — прошепна Арни. — Хайде, Кристин. Хайде, миличка.

Моторът повторно изгърмя и този път запали. Червените светлинки на таблото примигваха и помръкваха. Индикаторът за акумулатора отново просветна, докато двигателят се давеше, сетне изгасна, когато моторът заработи равномерно.

От парното лъхна топлина, която сгря премръзналите му крака. Помисли си, че има неща, които Лий не разбира и никога няма да проумее. Защото не го познаваше по времето, когато лицето му беше обсипано с гнойни пъпки, когато всички го наричаха пицолики. Тя нямаше представа за жаждата му да разговаря, да контактува с други хора и за неспособността му да го стори. Нямаше представа колко безсилен се чувстваше. Едва ли би разбрала простичката истина, че ако не беше Кристин, никога не би се осмелил да й определи среща по телефона, дори на челото й да беше написано: „Искам да ходя с Арни Кънингам“. Лий не можеше да проумее, че понякога той се чувстваше с трийсет — не, с петдесет години по-стар. Сякаш не беше момче, а ветеран инвалид, завърнал се от някаква незнайна война.

Помилва волана. Зелените индикатори на таблото сякаш успокояващо му намигнаха.

— Добре — изрече той.

Включи на скорост и пусна радиото. Дий Шарп пееше „Време е за картофено пюре“ — глупавите думи на песента звучаха загадъчно в мрака.

Арни се отправи към аерогарата. Щеше да паркира колата и да вземе автобуса, който спираше там на всеки кръгъл час. Така и направи, но изпусна автобуса в единайсет. Взе го едва в дванайсет и когато си легна си и припомни пламенните целувки на Лий, му хрумна, че му се губи цял час от тръгването от дома на семейство Кабът и пристигането на аерогарата. Беше толкова очевидно, че се почувства като човек, преобърнал наопаки цялата къща в търсене на важно писмо и внезапно открил, че през цялото време го е държал в другата си ръка. Беше очевидно и малко страшно. Но къде е бил? Смътно си спомняше как потегли от дома на Лий, а после…

… просто е обикалял с колата.

Точно така. Обикалял е — това е всичко. Няма нищо загадъчно.

Разхождал се с колата под изсулващия се мокър сняг, обикалял е хлъзгавите улици без вериги на гумите (при все това Кристин бе удивително стабилна, нито веднъж не се беше подхлъзнала ли поднесла, като че по магия намираше най-безопасния път, сякаш трамвай, прикачен към електрическите жици), обикалял е с пуснато радио, непрестанно бълващо отдавна забравени песни, в които се говореше само за момичетата: Пеги Сю, Керъл, Барбара-Ен, Сузи…

Смътно си спомняше, че по едно време малко се беше изплашил и се бе опитал да смени станцията, но накъдето и да завъртеше копчето, попадаше на същите вълни. Сега гласът на дисководещият му напомни за Алън Фрийд. След малко се разнесе дрезгавото пеене на Скрийминг Джей Хоукинс: „Омагьосах те… защото си мооооя…“